Рей Олдридж - Императорът на света

Когато излезе от килията, Низа забеляза ранения, легнал върху метална платформа, която се рееше без никаква опора във въздуха насред коридора. Раните му вече бяха започнали да се пълнят с гной и да разпръскват зловоние. Явно беше пътник за оня свят. До него стоеше друг човек — дребен, с невзрачно лице. Раненият шепнеше настойчиво нещо на дребосъка, който енергично кимаше.

— Кои са те? — попита девойката.

Когато чу въпроса й, Руиз се обърна, погледна фалшивия Юбере, който си шепнеше нещо с Публий, и разбра, че се готви някакъв убийствен план. В него избухна неудържима ярост, подхранена от всички ужасни престъпления, извършени от безумния хирург срещу агента и на всички останали. От яростта му притъмня пред очите, тя бушуваше в сърцето му, настоявайки най-накрая да бъде намерен изход. Пръстът върху спусъка конвулсивно се сви и главата на фалшивия Юбере се превърна в облак пара. Тялото падна върху Публий, а после се плъзна на пода.

— Не! — слабо простена създателя на чудовища, триейки от лицето си кръвта на двойника. — Защо го направи? Просто го разпитвах за твоите роби… какво са правили с тях…

Руиз се обърна към Низа, която пребледня още повече.

— Никога не буди бдителност в присъствие на този човек. Той е най-зловещото същество, което ти се е налагало и — надявам се — повече няма да ти се наложи да срещнеш. Той е плъзгав като змия и коварен като дилвърмуунски андрогин. Сега е наранен, осакатен и завързан за носилка. Вероятно умира. Но никога не забравяй, че това е най-опасният човек от всички, които си виждала някога.

Тя кимна мълчаливо, но агентът почти чуваше мислите й: „А може ли той да бъде по-лош от теб, Руиз?“

Руиз намери килиите, където бяха затворени Молнех и Долмаеро, и пусна фараонците на свобода. Те се измъкнаха на светло, препъвайки се, и го посрещнаха не по-топло от Низа. Какво им бяха наговорили? Руиз само поклати глава, отчаян от безсилието си. Времето си минаваше и те трябваше да побързат, за да не изпуснат хората на Ивант Тилдореаморс, които трябваше да ги преоблекат за пътешествието с шлепа на Жертвоприносителите.

— Да вървим — каза рязко той и ги поведе към изхода.

Едва когато излязоха в открито море и върховете на небостъргачите на Морекупчина постепенно започнаха да изчезват зад хоризонта, Руиз започна да вярва, че са избегнали страшната участ. Изглежда, бягството беше успяло. Старият шлеп плуваше доста уверено. Вятърът духаше откъм сушата и засега водите бяха сравнително спокойни. После, разбира се, щеше да стане по-зле.

Публий лежеше върху импровизирана постеля, ту бълнувайки, ту изпадайки в апатия. Останалите вече започваха да страдат от морска болест, поради което им се налагаше да прекарват голяма част от времето, облегнати на парапета в опити да обърнат на обратно празните си стомаси.

Животът и възпитанието в свят, по-голямата част от който бе заета от пустиня, не ги беше подготвила за несгодите на пътешествието по море. Заобиколен от миризмата на повръщано и вонята от възпалилите се рани на Публий, Руиз също започна да усеща, че от време на време му прилошава.

Повечето жертвоприносители също не бяха в особено добра форма. Руиз чуваше как матросите им подвикват, когато на единия борд са се натрупали прекалено много хора, създавайки заплаха от преобръщане на шлепа. Заповедническите подвиквания и къркоренето на опитващите се да се изпразнят стомаси се прекратяваха от свистенето на невронните бичове, с които моряците прогонваха болните поклонници обратно в постелите им.

Белите дрехи на сектантите вече не сияеха с чистотата си, но фанатизмът на поклонниците никак не беше намалял. По-здравите пееха химни, превъзнасящи величието и благородството на самоубийството, или се разхождаха по палубата, гръмогласно цитирайки свещените книги. Колкото и да се опитваше Руиз да избегне опитите да бъде въвлечен в тази религиозна треска, правоверните не го оставяха на мира. В един момент дори му хрумна, че мъките по време на пътуването са една от причините Жертвоприносителите да търсят избавление в лабораториите-касапници на Остриетата.

Агентът все още не беше успял да разкаже на фараонците за останалите скрити от тях събития, случили се в Морекупчина, и Низа продължаваше да общува с него подчертано формално.

Умората и изтощението го караха да се чувства недодялан, страхуваше се да не би случайно да каже или направи нещо не както трябва. А повече от всичко се боеше, че тя няма да го разбере, каквото и да каже. Затова предводителят все отлагаше и отлагаше обясненията, но никой, дори Долмаеро, не искаше от него никакви обяснения.