Рей Олдридж - Императорът на света

За самия Руиз и за неговото необяснимо предателство Низа мислеше рядко. Вместо това предпочиташе да се пренася мислено в щастливите времена на Фараон, когато беше любимата дъщеря на царя. Девойката си спомняше за градината на баща си и насладите, които споделяше с многобройните си любовници, разнообразните изискани удоволствия, които принцесата можеше да си позволи заради високото си положение: прекрасната храна, най-добрите вина, коприната и скъпоценностите, най-ценните роби.

След известно време Фараон започна да й изглежда по-реален, отколкото обстановката около нея. Само в рядко спохождащите я сънища й ставаше трудно да запази дистанция между себе си и света. В сънищата Руиз Ау идваше при нея и я молеше за прошка, а тя се преструваше, че приема неговите обяснения и извинения. Насън тя скриваше своята омраза и ловко го мамеше, за да го направи абсолютно безпомощен и по такъв начин да си отмъсти. Но сънищата я терзаеха неописуемо, защото тя винаги се събуждаше преди да разбие сърцето му така, както той бе разбил нейното. Най-лошото беше, че понякога Низа се събуждаше и усещаше, че въпреки цялата си омраза е просълзена и разстроена от това, че сънят е свършил и Руиз отново се е изплъзнал от нея, и тя никога повече няма да го види.

Понякога й се струваше, че е умряла и е в ада. Може би всичко, което се бе случило с нея до момента, е било чистилището? А ако гордата принцеса не е издържала изпитанията и сега до края на времето е обречена на тази сивота? Руиз Ау можеше да е демон на разрешението, изпратен специално, за да я съблазни. Пленницата намираше доста факти, затвърждаващи подозренията й.

За да избегне сънищата, Низа се стараеше да спи по-рядко и прекарваше изкуствените затворнически нощи, седнала в тъмнината и спомняйки си за слънчевия Фараон. Именно по време на едно от тези бдения вратата изскърца, отмести се встрани и на прага се появи Руиз Ау. От рязко включилото се осветление на момичето й потекоха сълзи, така че за няколко секунди виждаше само неясен силует в отвора на вратата.

— Низа? — повика я той с мек неуверен глас.

Очите й свикнаха със светлината и тя най-накрая успя да разпознае чертите на влезлия. Руиз беше със страшно измъчен вид, а върху хлътналите му бузи тъмнееше многодневна брада, под очите му се бяха появили дълбоки сенки. Изглеждаше остарял. Беше с някакви странни дрехи — като онези, които носят робите, при това ръкавите му бяха подгизнали от кръв.

В момента на разпознаването сърцето на принцесата омекна, отчаяно й се прииска да се хвърли и да прегърне спасителя си. Но той държеше в ръката си карабина с дълга цев, следователно не беше пленник. Не беше по силите й да разбере какво се случва. Не можеше да разбере за какво й е спасението на тази странна планета, където злото е разцъфнало като разкошно цвете, а предателството се е превърнало във висше изкуство. Да, Руиз Ау се беше върнал, но какво значение имаше това за нея? Можеше ли да му се довери? Тя се страхуваше от него почти толкова много, колкото го обичаше, и сърцето й се беше свило.

Девойката вдигна глава, но не каза нищо.

При вида на любимата си Руиз изпита физическа болка. Тя беше бледа и отслабнала. Прекрасните й коси се бяха превърнали в сплъстена грива. Раменете й бяха превити като на болен човек. Няколко секунди тя гледаше безизразно някъде в далечината, сякаш не забелязва случващото се, но после вдигна глава и в очите й се появи преценяващо изражение. Като че ли й бяха нанесли непоправима, но невидима на външен вид вреда. Тя все още беше прекрасна, но бе станала чужда и далечна.

— Низа — обади се той отново, — всичко е наред. Тръгваме си. — Той й подаде свободната си ръка.

Девойката се изправи бавно, погледна разтворената му длан и на лицето и се появи изражение на предпазлива надежда.

— Мога ли да попитам къде ще отидем? — произнесе тя.

— Разбира се… Ще напуснем Морекупчина, ще намерим далеч по брега космодрум и ще се махнем от Суук.

Недоверието забули чертите й като прашна покривка.

— А останалите?

— Те също. Молнех и Долмаеро. Не можем да ги оставим тук.

Тя премина покрай него с такова напрежение в цялото си тяло, сякаш очакваше, че той ще я бутне обратно в килията и ще се надсмее над разочарованието й. Руиз усети непоносима болка в сърцето си и парене в очите. Как да й обясни? Нямаше време: всяка допълнителна минута, прекарана в крепостта на Юбере, увеличаваше опасността. Публий беше напълно способен да измисли как да попречи на бягството им.