Рей Олдридж - Императорът на света

Той ги погледна с известно учудване. Три? Зачуди се кой ли можеше да го следи. Едното кълбо почти със сигурност беше на Публий. Не бе изключено вторият наблюдател да е Диамантен накит. Той сви рамене, изхвърли топченцата в процепа на утилизатора и отново излезе от фабуларията.

Установи, че на две нива над „Зелен вятър“ има пазар. Залата с нисък таван беше изпълнена с палатки, лавки и павилиони, където се продаваха храна, модни дрънкулки, оръжие, многобройни и доста примитивни средства за развлечение: наркотици, компютърни игри, фойерверки и импланти.

Руиз обикаля пазара, докато не попадна на павилион, търгуващ с информация от най-различни видове. Оттам той си купи актуална карта на небостъргача. В срещуположния край на залата откри кафене. Под сянката на растения от Старата Земя бяха наредени петнайсетина масички. Личеше си, че зелените красавци са били подложени на генетична обработка, за да понасят синкавата изкуствена светлина. Агентът седна до надеждната метална стена на залата, за да може безпрепятствено да наблюдава останалите посетители, без да се притеснява, че някой ще се промъкне незабелязано зад гърба му.

Ролята на сервитьорка се изпълняваше от претърпяла лоботомия жена на преклонна възраст. Тя мълчаливо му връчи менюто, записа поръчката му и все така безмълвно се затътри към задната стая, където се намираха всички обслужващи кафенето механизми. Тя се върна почти моментално и донесе всичко, което той бе поръчал. Храната се състоеше от сиви гранули протеин и отгледани чрез хидропоника водорасли. Всичко това беше заляно със синкав сос, при това водораслите светеха в различни оттенъци. Ястието не беше по-добро на вкус, отколкото на външен вид, но той все пак го изяде, докато изучаваше картата.

Картата — механизъм, снабден с екранче — щеше да му позволи да премине през небостъргача, показвайки му всяко равнище, наистина, доста приблизително. Главните особености на зданието бяха представени чрез допълнителни точки, които се увеличаваха при натискането им, изпълвайки целия екран. Когато Руиз най-накрая откри „Блясъка на насладата“, беше поразен от факта колко подходящо за организиране на засада е това място. Ако можеше да се вярва на картата, в целия дворец имаше само два входа, които можеха да бъдат наблюдавани лесно от един-единствен човек. В коридора, където се намираше стая В–448, имаше едва още шест стаи и той можеше да бъде напуснат само с помощта на единствения асансьор.

Руиз приключи с яденето и няколко минути разглежда обикалящите пазара хора. Никой от шумната тълпа купувачи не напомняше за жената със стоманените токчета. Той излезе от кафенето и затърси специализиран магазин за продажба на телесни маски. Откри го в огромен надуваем хангар, покрит с метални люспи — постройката наподобяваше ангинария с лавандулов цвят. Продавачката — също подложена на лоботомия старица — го обслужи, без да прояви ни най-малко любопитство и след няколко минути агентът, превърнал се в дебел търговец, напусна магазина. Сега беше облечен с отровнозелен на цвят костюм, блестящи като огледало златисти обувки до глезена и кокетна розова козирка-окуляр. Закрепеното за тила му соматично индукционно устройство превърна походката му от хищническа в свински тръс и го накара нелепо да се потупва с ръце по бедрата и силно да наведе напред глава.

Руиз беше сигурен, че никой няма да го познае, само не биваше да попада на някоя от бандитските шайки, с които бе пълен града — тогава нямаше как да избегне нападението. Телесната маска ограничаваше движенията му и му пречеше да достигне до по-голямата част от оръжията си, а глупавата козирка намаляваше обзора му. Най-лошото беше, че му се наложи да остави бронята си в обществен трезор за съхранение, който сигурно е бил разбит веднага след тръгването му. Руиз се чувстваше гол и уязвим, защитен само с пласт синкава синтетична плът.

Но не му хрумваше нищо по-добро. Така че той се насочи към асансьора и се спусна на равнището на двореца за развлечения „Блясъка на насладата“.

Реминт лежеше неподвижно на кушетката, очите му бяха затворени. Кореана си помисли, че точно така изглеждат роботите по време на презареждането на акумулаторите. В моментите на почивка лицето на убиеца изглеждаше още по-нечовешко, а подсилените с допълнителни тъкани лицеви мускули го правеха подобен на чуждопланетна маска на смъртта. Похитителката на роби беше изумена от факта, че той спи, когато Руиз Ау се намира толкова близо до подготвената за него засада. Тя си помисли, че навярно не спи, а просто хладнокръвно трупа сили. Интересно, какво ли щеше да стане, ако жената се доближи до кушетката и го докосне? Щеше ли да оцелее тя след такъв експеримент?