Рей Олдридж - Императорът на света

Руиз се поколеба. Внезапно се пробудиха най-дълбоките му подозрения. Как можеше да не заподозре капан, когато си има работа с човек като Реминт Юбере? От друга страна, би било глупаво и самонадеяно враговете му да разчитат, че той ще влезе доброволно в килията на митолога. Нещо не му се вярваше. За нещастие сред неприятелите му нямаше глупаци.

Освен това откъде да знаят, че той ще се появи именно тук, за да му устроят засада? Макар и да предполагаше, че е изучил добре характера на Реминт, той не можеше да повярва, че мотивите му са толкова прозрачни за противниковата страна. „А защо пък не?“ — възрази досадно настоятелния гласец някъде в дъното на съзнанието му, но Руиз го потисна и пристъпи напред с кредитната си карта в ръка.

— А аз съм точно един от тях — каза той.

Кожената маска беше неподвижна и Руиз не можеше да прочете нищо върху лицето на митолога, но имаше странното усещане, че под слоя мъртва материя киборгът се усмихна.

— Знам — отвърна той с тих глас и протегна ръка за кредитната карта.

После той слезе от високия стол и накуцвайки влезе в килията. Сервомоторите в краката му леко бучаха. Спря се на прага, придържайки завесата за Руиз, и я пусна след влизането на агента.

Митологът посочи на посетителя дървен стол с права облегалка, а самият той седна на облицован с мека кожа диван. В малката килия цареше полумрак, по стените бяха окачени гоблени. Те бяха толкова избелели, че Руиз не можеше да разбере какво е изобразено на тях. От време на време в светлината на единствената лампа, сложена на масичката до стената, на места леко проблясваха златни нишки.

Към жилищната част водеше тясна врата. С едно бързо движение агентът се озова до нея и прилепи ухо към грапавата повърхност. Слуша около минута, но нито чу, нито усети нещо.

— Той не е тук — каза митологът.

— Кой? — попита Руиз, усещайки как косата на тила му настръхва.

Митологът се изсмя сухо.

— Как кой? Реминт Юбере, чиято кръв искаш.

Руиз се притисна с гръб към стената, борейки се с паниката и с непонятния пристъп на праведен гняв.

— Как научи?!

Митологът отново се засмя, този път още по-безумно.

— Отдалеч си личи колко ти трябва този човек — всеки ще ти го каже. Дори сянката ти приема неговата форма, но това го виждам само аз. Освен това той ми каза, че ще дойдеш, и ето че си тук, в което е невъзможно да сгреша.

Руиз измъкна стилета от ботуша си:

— Какво още ти каза?

Митологът тръсна глава така, че маската му падна настрани, разкривайки грубо кован метал.

— Той ми нареди да те задържа, да те омагьосам със стария комплект от любимите му приказки, докато организира операцията по пленяването ти. Какво друго? Бих го направил, можеш да не се съмняваш! Бих ти разказал за Богинята на Шиповете от Ниам и за това как намерила сърцето си, макар и изгнило. Или историята защо там, откъдето са минали Кронверкските демони, цъфтят ярки цветя и защо тези проклети цветя причиняват безумие и смърт. И защо смъртта и безумието все пак са благо. Или за това как Тубастойл Бъбривия заслужи ужасния си прякор. Всичките любими приказки на Юбере — Сляпото лице се вдигна към него. — А ти щеше да слушаш и слушаш. Ако не заради моя Велик и Прекрасен Глас, то просто защото се надяваш да откриеш в моите разкази ключ за мястото, където той се крие. Някакво късче сведения, които пиратските главатари не са успели да измъкнат от мен.

Руиз го побиха тръпки. Той усети, че вече не се намира в свои води, а затъва в мътния океан на лъжата, в който към него плува непобедим хищник. Обхвана го чувство на безпомощност, изведнъж осъзна колко слаб и самотен е, и че само може да се мята и да размахва ръце в очакване ужасните челюсти да се сключат около гърлото му.

„Не!“

— Какво измъкнаха от теб пиратите? — попита агентът.

— Нищо важно — Митологът сви рамене. — Чуй ме, приближи се до завеската и погледни скришом. Нали виждаш жената със стоманените крака?

Руиз си спомни за голата жена с обувки със стоманени токчета. Той прекоси килията и надникна през малък процеп в завесите. Тя стоеше неподвижно на далечната страна на ротондата, гледайки над басейна право към него.

— Виждаш ли я? Тя е марионетка на пиратските главатари. Носи стомана на краката си и мирише на секс, кръв и някакъв сладък прашец — не мога да я опиша по друг начин. Как изглежда? Красива ли е? Струва ми се, че трябва да е красива… Беше с тях, когато ме разпитваха и аз разбрах, че това й доставя удоволствие.