Рей Олдридж - Императорът на света

Реминт за последен път огледа бавно стаята. После уби останалите свидетели. Двамата наемници рухнаха толкова бързо, че дори не забелязаха смъртта си. Високата жена, която беше с по-добра реакция, успя да отскочи, малко преди лазерният лъч да изпепели гръдната й кост.

Руиз изпита нещо като безнадеждно злорадство, наблюдавайки ужаса в очите на Кореана, докато тя гадаеше дали й е съдено да загине в съответствие с плановете на Реминт. Но убиецът се обърна към вратата и каза:

— Да вървим. Алонсо ни чака.

Странната храброст, характерна за обречените на смърт, накара Руиз да се обади.

— Алонсо Юбере е мъртъв — разнесе се хрипливият му глас.

Дори и преди този момент Реминт да му беше изглеждал страшен, това впечатление избледня и се стопи пред напрежението, с което се изпълни изражението на убиеца.

— Какво? — попита той, затаил дъх.

Руиз събра повече въздух в гърдите си.

— Алонсо Юбере е мъртъв.

— Кой го уби? — произнесе приглушено Реминт, приближавайки свирепата си физиономия към лицето на пленника, сякаш искаше да проникне в тъмните дълбини на съзнанието му. Ако не беше парализиран, агентът щеше да се отдръпне.

— Аз — отвърна той.

— Ооо… — убиецът започна да се поклаща назад-напред, бавно и предпазливо въртейки глава, сякаш се страхуваше, че тя ще се пръсне от препълнилите я мисли. — Ти го уби, значи… Защо?

— Платиха ми, за да го направя.

— Кой? — устните на Реминт така се изкривиха, че започнаха да се виждат зъбите му. Не беше възможно да се разбере какви мисли го терзаят.

Руиз едва успя да си поеме въздух, за да отговори, но от него се изтръгна:

— Публий, създателят на чудовища, ми поръча да убия Алонсо Юбере. Това беше цената за помощта, която поисках от него.

Поне този път Публий нямаше да се отърве невредим. Именно неговите машинации бяха довели до толкова печален край за Руиз, така че агентът изпитваше дълбоко задоволство, представяйки си възможната среща между Реминт и създателя на чудовища.

Убиецът се отдръпна, чертите му се изгладиха от студен размисъл.

— А, Публий. Знаем го ние него. Стар враг и колега — той извърна поглед, помълча за секунда и попита меко: — Нали няма да вземеш да ме лъжеш, Руиз Ау?

— Не.

— И аз така мисля. Каква полза би имало сега от това? — той отново замълча, после продължи да говори със същия тих, мек глас: — Ти много приличаш на мен. Същото оръжие в чужди длани, остра стомана за слабите ръце.

— Може ли да те попитам нещо? — Руиз установи, че дори в този безнадежден момент стремежът към целта не го беше напуснал.

Реминт кимна сериозно:

— Питай.

— Какво направи с моите хора… с робите от Фараон?

— Отведох ги в крепостта на брат ми. Не знам какво е станало с тях след това — убиецът се обърна към Кореана и й подаде пулта за управление: — Сега постъпи, както сметнеш за необходимо.

Похитителката на роби отново беше способна да говори:

— Почакай! Ние все още трябва да отведем Руиз Ау в крепостта.

Реминт поклати глава:

— Императивите ми в случай на смърт на брат ми отменят всички останали инструкции и поръчения. Сега съм длъжен да открия и накажа убиеца му.

Той тръгна към вратата.

И в този момент Кореана извърши сериозна грешка. Тя пристъпи, преграждайки пътя на убиеца и сложи ръце върху гърдите му в опит да го задържи.

— Почакай! — изкрещя тя секунда преди той да замахне с бронираната си ръка и да я удари. Кореана прелетя през цялата стая, блъсна главата си в стената и се свлече долу. Повече не мръдна — беше или в безсъзнание, или мъртва.

Реминт излезе, а Руиз остана сам в пълната с трупове стая, без сили да помръдне нито един мускул по-надолу от шията си.

Времето минаваше. Болката постепенно отстъпваше, тъй като периферната нервна система се приспособяваше към прибора, закрепен за Руиз. Агентът гледаше Кореана и гадаеше дали тя е мъртва или просто е в безсъзнание, и ако е така — след колко време ще дойде на себе си. Администрацията на двореца за развлечения явно не бързаше да си изясни какво се е случило в стая В–448. Щяха да минат дълги часове, преди те да благоволят да изпратят отряд детективи, които да разследват инцидента.

След доста време агентът дочу слаб скърцащ звук. Той идваше от неочаквана посока и Руиз рязко обърна глава. За негово най-голямо смайване той видя, че високата жена се опитва да се обърне и да пълзи покрай стената. Лицето й беше бледо като на мъртвец, а раната на гърдите й при всяко движение издаваше зловещ мляскащ звук. Очевидно изстрелът с лазера не беше разкъсал сърцето й, а само бе заседнал гръбначния й стълб. Краката й се влачеха безсилно. Тя пълзеше бавно, дращейки със свитите си пръсти по мръсния килим. Изцъклените й очи гледаха към намиращия се на два метра от нея пулт за управление на закрепения за Руиз прибор.