Джордж Оруел - 1984

— Вие сте я чел? — попита Уинстън.

— Аз я написах. Искам да кажа, участвах в написването й. Както знаеш, нито една книга не се пише от отделен човек.

— Вярно ли е онова, което пише в нея?

— Описанието, да. А програмата, която издига, е пълна безсмислица. Тайно натрупване на знания, постепенно разпространение на просвещението, най-после пролетарско въстание, сваляне на партията. Самият ти очакваше това да пише в нея. Всичко това са глупости. Пролетариатът никога няма да въстане, дори след хиляда или милион години. Не е в състояние. Няма нужда да ти казвам причината: ти вече я знаеш. Ако някога си лелеял мечти за стихиен бунт, трябва да се простиш с тях. Не съществува начин, по който да се свали партията. Господарството на партията е вечно. Нека това да бъде изходната точка на твоите размисли.

Той се приближи към леглото.

— Вечно! — повтори той. — А сега да се върнем на въпросите „как“ и „защо“. Ти разбираш достатъчно добре как партията се задържа на власт. А сега кажи защо сме се вкопчили във властта. Каква е нашата подбуда? Защо ние искаме властта? Хайде, говори — добави той, тъй като Уинстън продължаваше да мълчи.

Въпреки това Уинстън известно време не проговори. Завладя го умора. На лицето на О’Брайън се беше върнал слабият отблясък на налудничав ентусиазъм. Знаеше предварително какво ще каже О’Брайън. Че партията не се стреми към власт за собствена изгода, а само в името на мнозинството. Че се стреми към власт, защото масите са слаби и страхливи, че те не са в състояние да понесат свободата или истината и трябва да бъдат управлявани и системно мамени от хора, по-силни от тях. Че човечеството трябва да направи своя избор между свободата и щастието и че за преобладаващото мнозинство щастието е за предпочитане. Че партията е вечният защитник на слабите, самоотвержена секта, вършеща зло в името на доброто, жертваща собственото си щастие в името на другите. Най-ужасното, мислеше Уинстън, най-ужасното е, че когато каже това, О’Брайън ще го каже с вътрешна убеденост. По лицето му личеше. О’Брайън знае всичко. Той знае хиляди пъти по-добре от Уинстън какво представлява светът, в каква нищета живеят масите човешки същества и с какви лъжи и жестокости партията ги държи в нея. Всичко това той бе разбрал, всичко бе претеглил и за него то нямаше никакво значение: крайната цел оправдаваше всичко. Какво може да се направи, помисли Уинстън, срещу безумеца, който е по-интелигентен от теб, изслушва аргументите ти и въпреки това продължава да се държи за своето безумие?

— Вие ни управлявате за наше собствено добро — каза той колебливо. — Вие смятате, че човешките същества не са способни да се управляват сами и затова… — Подскочи, за малко дори да изкрещи. Остра болка прониза цялото му тяло. О’Брайън беше натиснал лостчето на циферблата почти до трийсет и пет.

— Това беше глупаво от твоя страна, Уинстън, глупаво! — каза той. — Не би трябвало да говориш подобни неща.

Върна лостчето обратно и продължи:

— Сега ще ти кажа отговора на моя въпрос. Той е следният. Партията се стреми към властта единствено за собствена изгода. Нас не ни интересува добруването на другите, интересува ни единствено властта, върховната власт. Скоро ще разбереш какво означава истинската власт. Различаваме се от всички останали олигархии от миналото по това, че знаем какво вършим. Всички останали, дори тези, които ни приличат, са били страхливци и лицемери. По своите методи до нас се доближават немските нацисти и руските комунисти, но те така и не събраха кураж да признаят собствените си подбуди. Преструваха се, а вероятно дори си вярваха, че са взели властта не по собствено желание и само за определен период от време и ако не днес, то утре ще настъпи раят, където човешките същества ще бъдат свободни и равни. Ние сме други. Много добре знаем, че никой не взема властта с намерение да я отстъпи. Властта не е средство, тя е цел. Диктатурата не се установява, за да се защити революцията, революцията се прави, за да се установи диктатурата. Целта на гоненията са самите гонения. Целта на изтезанията са самите изтезания. Целта на властта е самата власт. Сега започваш ли да ме разбираш?

Както и преди, Уинстън беше поразен от умората върху лицето на О’Брайън. То беше и силно, и пълно, и брутално, излъчваше интелигентност и някаква потискана страст, пред която той се чувстваше безпомощен; но то бе уморено. Под очите му имаше торбички и кожата на скулите висеше. О’Брайън се надвеси над него, като преднамерено доближи похабеното си лице.