Джордж Оруел - 1984

Уинстън бе събрал достатъчно сили, за да проговори.

— Вие не можете! — изрече немощно той.

— Какво искаш да кажеш, Уинстън?

— Вие не можете да създадете свят, какъвто току-що описахте. Той е илюзия. Той не е възможен.

— Защо?

— Не е възможно да се създаде цивилизация, основана върху страха, омразата и жестокостта. Тя никога няма да просъществува.

— Защо не?

— Няма да бъде жизнена. Ще се разпадне. Ще се самоубие.

— Глупости. Ти живееш с впечатлението, че омразата е по-изтощителна от любовта. Защо трябва да е така? Дори и да е истина, какво значение може да има? Представи си, че предпочетем да се изразходваме по-бързо. Представи си, че ускорим темпото на човешкия живот до такава степен, че хората да остаряват на трийсет години. Какво значение може да има и в този случай? Не можеш ли да разбереш, че смъртта на отделния човек не е смърт? Партията е безсмъртна.

Както обикновено, говоренето отне всичките сили на Уинстън. Нещо повече, ужасяваше се, че ако продължи да му противоречи, О’Брайън отново ще завърти циферблата. И въпреки това не можеше да премълчи. Немощно, без доводи, без нищо, което да го подкрепи, освен неизразимия ужас от думите на О’Брайън, той отново премина в настъпление.

— Не зная — не ме интересува. Някак ще се провалите. Нещо ще ви победи. Животът ще ви победи.

— Ние контролираме живота на всичките му равнища, Уинстън. Въобразяваш си, че съществува нещо като човешка природа, което ще бъде оскърбено от делата ни и ще се обърне против нас. Но ние създаваме човешката природа. Хората са безкрайно податливи. Или може би си се върнал към старата си идея, че пролетариатът или робите ще се вдигнат и ще ни свалят. Изхвърли я от ума си. Те са безпомощни като добичета. Човечеството е партията. Останалите са чужди — ненужни.

— Не ме интересува. Накрая те ще ви победят. Рано или късно ще прозрат какво представлявате и тогава ще ви разгромят.

— Виждаш ли някакъв признак това да става? Или някаква причина, поради която да стане?

— Не. Вярвам го. Аз зная, че няма да успеете. Съществува нещо във вселената — не зная какво, някакъв дух, някакъв принцип, който няма никога да надвиете.

— Вярваш ли в господ, Уинстън?

— Не.

— Какъв е тогава този принцип, който ще ни победи?

— Не зная. Човешкият дух.

— Смяташ ли себе си за човек?

— Да.

— Ако си човек, Уинстън, ти си последният човек. Твоят вид е изчезнал, ние сме наследниците. Разбираш ли, че си останал сам? Ти си извън историята, ти не съществуваш — тонът на О’Брайън стана по-строг. — И ти смяташ, че морално ни превъзхождаш заради нашите лъжи и жестокост.

— Да, смятам, че ви превъзхождам.

О’Брайън не проговори. Говореха други два гласа. След малко Уинстън разпозна своя. Слушаше запис от разговора си с О’Брайън в нощта, когато бе встъпил в Братството. Чу се как обещава да лъже, да краде, да фалшифицира, да убива, да насърчава наркоманията и проституцията, да разпространява венерически болести, да хвърля сярна киселина в лицето на дете. С пестелив, нетърпелив жест О’Брайън сякаш показа, че това едва ли си заслужава труда да се припомня. Завъртя някакво копче и гласовете секнаха.

— Стани от леглото — каза той.

Връзките се бяха разхлабили. Уинстън се наведе към пода и неуверено стана.

— Ти си последният човек — каза О’Брайън. — Ти си пазителят на човешкия дух. Сега ще се видиш какво представляваш. Съблечи се.

Уинстън развърза връвта, която стягаше комбинезона му. Ципът отдавна беше изваден. Не можеше да си спомни дали след арестуването му е имало случай, когато е събличал всичките си дрехи. Тялото му под комбинезона бе опасано с мръсни пожълтели дрипи, в които едва се разпознаха остатъци от бельо. Докато ги пускаше на земята, в отдалечения край на килията видя трикрило огледало. Пристъпи към него и се сепна. Неволно извика.

— Върви — каза О’Брайън. — Застани между крилата на огледалото. Така ще се видиш как изглеждаш и отстрани.

Беше спрял, защото се бе уплашил. Насреща му се приближаваше прегърбено, прилично на скелет същество с посивяла кожа. Изплаши го самият му вид, а не само фактът, че позна себе си. Доближи се до огледалото. Лицето на съществото изпъкваше поради прегърбената стойка. Жалко лице на затворник с ръбесто чело, преливащо в плешиво теме, изкривен нос и смачкани скули, над които очите гледаха свирепо и недоверчиво. Бузите бяха набръчкани, устата изглеждаше хлътнала. Лицето със сигурност беше неговото, но му се струваше, че външно се е променил повече, отколкото вътрешно. Чувствата, които лицето изразяваше, се различаваха от тези, които изпитваше. Беше отчасти оплешивял. В първия момент си помисли, че косата му е посивяла, но всъщност кожата на черепа му беше посивяла. С изключение на ръцете и лицето, цялото му тяло беше покрито с отдавна немита мръсотия. Тук-там под мръсотията се виждаха червеникави белези от рани, а варикозната язва над глезена се бе възпалила и кожата по нея се лющеше. Но най-ужасяващо беше измършавялото му тяло. Ребрата на гръдния кош се брояха като на скелет: краката му бяха отслабнали до такава степен, че коленете бяха по-широки от бедрата. Сега разбра какво имаше предвид О’Брайън, като му каза да се види отстрани. Гръбначният му стълб бе ненормално изкривен. Кльощавите рамене стърчаха и подчертаваха хлътналия му гръден кош, изпосталялата шия сякаш се бе прегънала на две под тежестта на черепа. От пръв поглед всеки би казал, че това е тялото на шейсетгодишен мъж, страдащ от злокачествена болест.