Джордж Оруел - 1984

ДВЕ И ДВЕ ПРАВЯТ ПЕТ

Но след това нещо го спря. Умът му сякаш се свенеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше, че знае какво следва, но за момента не можеше да си го спомни. Най-сетне си го спомни, но само след като съзнателно размисли какво трябва да е то: не дойде от само себе си. Написа:

БОГ Е ВЛАСТ

Приемаше всичко. Миналото бе променливо. Миналото никога не е било променяно. Океания воюваше с Изтазия. Океания винаги е воювала с Изтазия. Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд бяха извършили престъпленията, в които ги обвиняваха. Той никога не бе виждал фотографията, която доказваше тяхната невинност. Тя никога не бе съществувала, той си я бе измислил. Спомняше си как си спомня противоположното, но тези спомени не бяха истински, те бяха плод на самозаблуда. Колко лесно беше всичко! Само да капитулираш и всичко останало идва на място. Все едно, че досега бе плувал срещу течението и колкото и да се бореше, то го помиташе назад, а после изведнъж бе решил да се обърне и да заплува по течението, вместо срещу него. Нищо не се променя, освен собственото ти положение: така или иначе, предопределеното винаги се случва. Едва проумяваше защо изобщо се бе разбунтувал. Всичко беше ясно, освен!…

Всичко можеше да е вярно. Така наречените природни закони бяха пълна глупост. Законът за земното притегляне беше пълна глупост. „Ако искам, бе казал О’Брайън, мога да се понеса над пода като сапунено мехурче.“

Уинстън го проумя. „Ако той мисли, че се носи над пода и ако същевременно и аз мисля, че го виждам да се носи, значи наистина се носи.“ Изведнъж, като отломък от корабокрушение, който разбива повърхността на водата, в главата му нахлу мисълта: „Това не става наистина. Ние си го въобразяваме. Това е халюцинация.“ Незабавно я прогони. Софизмът беше очевиден. Той предполагаше, че някъде извън човека съществува „истински“ свят, където стават „истински“ неща. Но как беше възможно да съществува такъв свят? Можем ли да постигнем познание другояче, освен чрез собственото си съзнание? Всичко става в съзнанието. В действителност става това, което става в съзнанието на всички.

За него не бе никаква трудност да обори софизма и нямаше никаква опасност да му се поддаде. Въпреки това разбираше, че изобщо не е трябвало да му хрумва. Разумът трябва да развие способността да изтрива всяка появила се опасна мисъл. Процесът трябва да стане автоматичен. На новговор това се нарича самстоп.

Зае се с упражнения по самстоп. Сам на себе си поднесе твърденията: „партията казва, че земята е плоска“, „партията казва, че ледът е по-тежък от водата“ и започна да се обучава да не вижда и да не разбира оборващите ги доводи. Не беше лесно. Изискваха се значителни способности за разсъждение и импровизация. Така например аритметичните проблеми, повдигнати от твърдения като „две и две е равно на пет“, надхвърляха умствените му възможности. Изискваше се също умствена гимнастика, способност в един момент да използваш най-изкусно логиката, а в следващия да не схващаш най-груби логически грешки. Глупостта беше така необходима, като и интелигентността и също така трудно постижима.

През цялото време с част от съзнанието си се чудеше кога ще го застрелят. „Всичко зависи от теб“, беше казал О’Брайън, но той знаеше, че няма как съзнателно да доближи края. Може би му оставаха десет минути или десет години. Можеха с години да го държат сам в килия, можеха да го изпратят в лагер за принудителен труд, можеха да го освободят за известно време, както понякога правеха. Съвършено възможно бе, преди да го застрелят, отново да възпроизведат цялата драма на неговото арестуване и следствие. Единственото сигурно беше, че смъртта идва, когато най-малко я очакваш. По традиция — по негласна традиция, отнякъде беше известно, въпреки че никой не го беше разказвал — те застрелват изотзад: винаги в тила и без предупреждение, както вървиш по коридора от една килия към друга.

Един ден — но „един ден“ не беше точният израз, защото със същия успех можеше да е и посред нощ, веднъж той изпадна в странен, блажен унес. Вървеше по коридора и очакваше куршума. Знаеше, че всеки момент ще го настигне. Всичко беше решено, изяснено, омиротворено. Вече нямаше никакви съмнения, никакви спорни въпроси, никаква болка, никакъв страх. Тялото му беше здраво и силно. Стъпваше леко, с радост от всяко движение и с чувството, че е облян от слънчева светлина. От тесните бели коридори в Министерството на любовта беше излязъл на огромен, облян от слънцето път, цял километър широк, по който сякаш крачеше в унес, предизвикан от наркотици. Беше в Благословената страна и вървеше по пътечката през старото, проядено от зайци пасбище. Под краката си усещаше младата гъвкава трева, по лицето си — нежните слънчеви лъчи. От другата страна на полето леко се полюшваха клоните на брястовете, а някъде по-нататък течеше поточето, в чиито бистри вирчета под върбите плуваха кленове.