Джордж Оруел - 1984

Беше по-просторно от повечето килии, в които бе стоял. Но той едва забелязваше какво го заобикаля. Виждаше единствено двете масички точно пред себе си, всяка от тях покрита със зелено сукно. Едната беше само на метър-два от него, другата — по-далеч, близо до вратата. Седеше изправен и беше така здраво завързан за стола, че не можеше да мръдне дори главата си. Някаква мека подложка обхващаше тила му и го принуждаваше да гледа право пред себе си.

Известно време беше сам, после вратата се отвори и влезе О’Брайън.

— Веднъж ме попита — каза О’Брайън — какво има в стая 101. Отговорих ти, че ти го знаеш. Всеки го знае. В стая 101 се намира най-ужасното нещо на света.

Вратата отново се отвори. Влезе надзирател, който носеше нещо от тел, някаква кутия или кошница. Постави го на отдалечената маса. Уинстън не можеше да види какво е, защото О’Брайън го закриваше.

— Най-ужасното нещо на света — продължи О’Брайън — е различно за различните хора. За едни то може да е жив да те погребат или да те изгорят, или да те удавят, или да те набият на кол, или да те убият по петдесет други начина. За други то е нещо съвсем обикновено, дори не смъртоносно.

Той се дръпна настрани, така че Уинстън вече виждаше по-добре предмета на масата. Беше продълговат телен кафез с дръжка отгоре, за да се носи. Отпред имаше прикрепено нещо като маска на фехтовач с вдлъбнатата страна навън. Въпреки че беше на три-четири метра от него, той виждаше, че кафезът е разделен по дължина на две и във всяко отделение има някакво животинче. Бяха плъхове.

— За теб — каза О’Брайън — най-ужасното нещо на света са плъховете.

Щом зърна кафеза, някакъв предупредителен трепет, някакъв неясен страх прониза Уинстън. В този миг обаче изведнъж разбра за какво служи подобното на маска приспособление. Призля му.

— Няма да го направите! — извика той с тънък треперещ глас. — Няма, няма! Не е възможно.

— Спомняш ли си — попита О’Брайън — миговете на паника, които преживяваше в сънищата си? Пред теб се изправяше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше рев. Имаше нещо ужасно от другата страна на стената. Ти знаеше, че знаеш какво е то, но не смееше да си го признаеш. От другата страна на стената имаше плъхове.

— О’Брайън! — каза Уинстън, като се опита да овладее гласа си. — Знаете, че това не е необходимо. Какво искате от мен?

О’Брайън не отвърна направо. Когато заговори, отново бе възприел поведението на учител, както понякога правеше. Загледа се замислено в далечината, сякаш се обръщаше към публика някъде зад Уинстън.

— Сама по себе си — каза той — болката не е достатъчна. Има случаи, когато човешкото същество може да издържи на болка, дори тя да причини смъртта му. Но за всеки човек има нещо непоносимо, нещо, за което не може дори да помисли. Тук не става дума за смелост или за малодушие. Да се хванеш за въже, когато падаш от високо, не е признак за малодушие. Да напълниш дробовете си с въздух, когато изплуваш от дълбоко, не е признак за малодушие. Това е неунищожим инстинкт. Същото е с плъховете. За теб те са непоносими. Те са бреме, което и да искаш, не би могъл да издържиш. Ще направиш онова, което се иска от тебе.

— Но какво е то, какво е? Как да го направя, след като не зная какво е?

О’Брайън взе кафеза и го премести на близката маса. Положи го внимателно на зеленото сукно. Уинстън чуваше как кръвта шуми в ушите му. Струваше му се, че е напълно изоставен. Струваше му се, че се намира сред просторна гола равнина, плоска пустиня, окъпана в слънчева светлина, през която от огромни разстояния до него долитат всички звуци. А кафезът с плъховете беше на не повече от два метра от него. Плъховете бяха огромни. Бяха на възраст, когато муцуните им стават тъпи и свирепи, а кафявата им козина посивява.

— Плъхът — продължи О’Брайън, все така към невидимата публика — е месояден, въпреки че е гризач. Това ти е известно. Сигурно си чувал какво става в бедните квартали на града. По някои улици жените не смеят да оставят бебетата си без надзор в къщите дори за пет минути. Плъховете незабавно ги нападат. За съвсем кратко време ги изгризват до кост. Нападат също болни и умиращи хора. Удивително интелигентни са, когато трябва да разпознаят кои човешки същества са безпомощни.

От клетката се раздаде яростно писукане. До Уинстън то долиташе някъде от много далеч. Плъховете се биеха, опитваха се да се стигнат през преградата. Чу също дълбок стон на отчаяние. Той също сякаш идваше някъде извън него.