Джордж Оруел - 1984

Навярно бяха минали седмици, дори месеци. Както изглежда, хранеха го редовно и стига да искаше, можеше да отчита времето. Както можеше да прецени, хранеха го три пъти на денонощие; понякога смътно се чудеше, дали е през деня или през нощта. Храната беше изненадващо добра, всяко трето ядене беше с месо. Веднъж дори получи пакет цигари. Кибрит нямаше, но вечно безмълвният надзирател му палеше цигарата, Първия път, когато се опита да запуши, му прилоша, но той упорстваше и пестеливо изразходваше пакета си, като пушеше по половин цигара след всяко ядене.

Дадоха му бяла плоча с парче молив, завързано в единия и край. В началото не ги поглеждаше. Не излизаше от вцепенението си; дори когато не спеше, беше напълно безчувствен. Често лежеше между две яденета, почти без да шавне, като ту заспиваше, ту се унасяше в неясни бленувания и дори не си правеше труда да отвори очи. Силната светлина отдавна вече не му пречеше да спи. Като че нямаше никаква разлика между сън и унес, само дето сънищата бяха по-свързани. По това време сънуваше често и всичките му сънища бяха щастливи. Беше в Благословената страна или седеше сред огромни, възхитителни, огрени от слънцето развалини заедно с майка си, с Джулия, с О’Брайън, без да прави нищо — просто седеше на слънце и разговаряше за ведри неща. Не спеше ли, мислеше предимно за сънищата си. Сега, когато страхът от болката не го принуждаваше, той като че ли беше загубил способността си да мисли. Не скучаеше, не изпитваше никакво желание за разговор или развлечение. Напълно го задоволяваше да бъде сам, да не го бият или разпитват, да се храни достатъчно и да се мие редовно.

Постепенно започна да прекарва по-малко време в сън, но все още нямаше никакво желание да стане от нара. Искаше му се само кротко да лежи и да чувства как в тялото му се влива сила. Опипваше го, за да се увери, че наистина мускулите му набъбват и кожата му се изпъва. Накрая се увери, че пълнее, бедрата му вече бяха определено по-широки от коленете. След като го установи, отначало с неохота започна да прави редовно гимнастика. След известно време можеше да извървява в килията по три километра и приведените му рамене се поизправиха. Опита и по-трудни упражнения и с изненада и срам откри колко неща не може да направи. Можеше само да ходи и да тича, но не можеше да вдигне столчето с изпъната ръка, не можеше да стои на един крак, без да падне. Клекна и откри, че едва се изправя с мъчителна болка в бедрата и прасците. Легна по корем и се опита да направи лицева опора. Беше безнадеждно — и на сантиметър не можа да се отлепи. Но след още няколко дни — и след още няколко яденета — извърши и този подвиг. Дойде време, когато правеше по шест лицеви опори една след друга. Вече се гордееше истински с тялото си и силно се надяваше, че и лицето му си възвръща предишния вид. Само когато случайно докосваше оплешивялото си теме, си спомняше набръчканото и съсипано лице, което го бе погледнало от огледалото.

Започваше да мисли. Седна на нара с гръб, опрян о стената, и с плочата на колене и се зае съзнателно с превъзпитанието си.

Наясно беше, че е капитулирал. Всъщност, както сега разбираше, беше готов да капитулира дълго преди да вземе това решение. От момента, когато попадна в Министерството на любовта — о, да, дори в онези минути, когато стоеше безпомощно с Джулия, а стоманеният глас от телекрана им заповядваше какво да правят — беше схванал колко лекомислено и напразно се бе опитвал да се опълчи срещу властта на партията. Вече знаеше, че седем години Полицията на мисълта го е наблюдавала като бръмбар под увеличително стъкло. От вниманието й не бе убягнало нито едно негово действие, нито една негова дума, тя не бе пропуснала нито една негова мисъл. Върху корицата на дневника му бе поставена обратно дори едва различимата прашинка. Бяха му пуснали магнетофонни записи и му бяха показали фотографии. На някои от тях беше с Джулия. Да, дори… Вече нямаше сили да се бори с партията. Освен това правото беше на страната на партията. Така и трябваше: как може да греши безсмъртният колективен мозък? С какви външни критерии можеш да провериш неговите решения? Здравият разум беше само статистика. Всичко се свеждаше до това, да се научи да мисли като тях. Само дето…

Моливът му се струваше дебел, лежеше непохватно в пръстите му. Започна да записва мислите си, както му идваха. Най-напред написа с големи неравни главни букви:

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

После почти веднага отдолу: