Джордж Оруел - 1984

— Мислиш си — каза той, — че лицето ми е старо и уморено. Мислиш си, че говоря за власт, а не съм в състояние дори да предотвратя стареенето на собствената си плът. Не разбираш ли, Уинстън, че отделният човек е само клетка? Смъртта на клетката подхранва жизнеността на организма. Умираш ли, когато режеш ноктите си?

Отдалечи се от леглото и отново започна да се разхожда напред-назад с ръка в джоба.

— Ние сме жреците на властта — каза той. — Бог е власт. Сега за теб властта е само дума. Време е да получиш някаква представа какво означава тя. Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е колективна. Отделният човек има власт само дотолкова, доколкото престава да бъде отделен човек. Знаеш лозунга на партията: „Свободата е робство“. Хрумвало ли ти е някога, че той може да се обърне? Робството е свобода. Само — свободно — човешкото същество винаги е побеждавано. Така е, защото всяко човешко същество е обречено на смърт и това е най-голямото от всички поражения. Но ако то може напълно и всецяло да се подчини, ако може да се лиши от своята индивидуалност, ако може да се слее с партията, така че да стане партията, тогава то е всемогъщо и безсмъртно. Второто нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е власт над човешки същества. Над тялото — но преди всичко над съзнанието. Властта над материята, както ти би я нарекъл, е без значение. Нашият контрол над материята вече е абсолютен.

За миг Уинстън забрави циферблата. Направи отчаяно усилие да седне, но успя само болезнено да извие тялото си.

— Как можете да контролирате материята? — избухна той. — Вие дори не контролирате климата или закона за земното притегляне. А болестите, болката, смъртта…

С жест О’Брайън го накара да замълчи.

— Ние контролираме материята, защото контролираме съзнанието. Действителността е вътре в черепа. Постепенно ще разбереш, Уинстън. Няма нещо, което да не е по силите ни. Невидимост, издигане във въздуха — каквото и да е. Ако поискам, мога да се понеса във въздуха като сапунено мехурче. Аз не го искам, защото партията не го иска. Трябва да се освободиш от представите си за природните закони, наследени от деветнайсети век. Природните закони ги създаваме ние.

— Не, вие не ги създавате! Вие не сте дори господари на тази планета. Ами Евразия и Изтазия? Още не сте ги покорили.

— Няма значение. Ще ги покорим, когато сметнем за необходимо. А и ако не ги покорим, какво значение има? Можем да забравим за тяхното съществуване. Светът започва и свършва с Океания.

— Но дори нашата планета е просто прашинка. А човекът е нищожен — безпомощен! Откога съществува? Милиони години земята е била ненаселена.

— Глупости. Земята е стара, колкото нас, не по-стара. Как би могла да бъде по-стара? Нищо не съществува извън човешкото съзнание.

— Скалите са пълни с кости на измрели животни — мамути, мастодонти, огромни влечуги, които са живели тук дълго, преди да се чуе за човека.

— Виждал ли си някога тези кости, Уинстън? Разбира се, че не. Измислиха ги биолозите от деветнайсетия век. Преди човека не е имало нищо. След човека, ако той загине, няма да има нищо. Извън човека не съществува нищо.

— Цялата вселена е извън нас. Вижте звездите! Някои от тях са на милиони светлинни години далеч от нас. Те завинаги ще останат извън нашия обсег.

— Какво са звездите? — каза О’Брайън с безразличие. — Това са пламъчета на няколко километра от нас. Поискаме ли, можем да ги достигнем. Или бихме могли да ги изличим. Земята е центърът на вселената. Слънцето и звездите се въртят около нея.

Уинстън отново конвулсивно се размърда. Този път не каза нищо. О’Брайън продължи, сякаш в отговор на изречено възражение:

— Естествено, при определени обстоятелства това не е така. Когато плаваме в океана, или когато предвиждаме затъмнение, често за удобство приемаме, че земята се върти около слънцето и че звездите са отдалечени на милиони и милиони километри. Но какво от това? Нима смяташ, че не сме способни да създадем двойна астрономия? Звездите могат да бъдат близки или далечни, в зависимост от това какво ни е необходимо. Нима смяташ, че математиците ни не са способни на това? Забравил ли си двумисълта?

Уинстън се сви в леглото си. Каквото и да кажеше, незабавният отговор го смазваше като със сопа. И въпреки това той знаеше, знаеше, че е прав. Трябваше да има някакъв начин да се докаже неверността на твърдението, че нищо не съществува извън собственото ти съзнание! Нима това не беше отдавна разобличено като заблуждение? Дори имаше наименование, което беше забравил. Както го гледаше отвисоко, едва забележима усмивка изкриви ъгълчетата на устните на О’Брайън.