Джордж Оруел - 1984

Гласът му стана почти замечтан. Екзалтацията, ентусиазмът на безумеца бяха все така изписани на лицето му. Той не се преструва, помисли си Уинстън, той не е лицемер, той вярва във всяка своя дума. Най-много го потискаше съзнанието за собствената му интелектуална непълноценност. Наблюдаваше как тежката и въпреки това грациозна фигура крачи насам-натам, като ту влизаше, ту излизаше в полезрението му. О’Брайън беше същество във всяко отношение по-голямо от него. Нямаше идея, която да му бе хрумвала, или в бъдещето да му хрумне, необмислена, непроумяна и неотхвърлена отдавна от О’Брайън. Неговото съзнание съдържаше съзнанието на Уинстън. В такъв случай мислимо ли беше О’Брайън да е луд? По-скоро той, Уинстън, беше лудият. О’Брайън спря и го погледна. Гласът му отново беше станал строг.

— Не си въобразявай, че ще се спасиш, Уинстън, колкото и безусловна да е капитулацията ти пред нас. Никой, заблудил се веднъж, не е бил пощаден. Дори да решим да те оставим да изживееш живота си, ти пак никога няма да ни се изплъзнеш. Това, което става тук с теб, е завинаги. Трябва още отсега да го разбереш. Ще те смажем така, че връщане назад не може да има. Тук ще ти се случат неща, от които няма да можеш да се съвземеш и след хиляда години. Никога повече няма да бъдеш способен на обикновено човешко чувство. В теб всичко ще умре. Никога вече няма да си способен на любов или приятелство, радост от живота или смях, любопитство, смелост или почтеност. Ти ще бъдеш кух. Ние ще те изстискаме и след това ще те напълним със себе си.

Млъкна и направи знак на мъжа с бялата престилка. Уинстън усети как зад главата му наместват някакъв тежък апарат. О’Брайън беше седнал до леглото, така че лицето му беше почти на равнището на неговото.

— Три хиляди — каза О’Брайън през главата на Уинстън на мъжа с бялата престилка.

За слепоочията на Уинстън се залепиха два меки навлажнени тампона. Той се сви от страх. Очакваше го болка, различна от досегашните. Окуражително, почти нежно О’Брайън сложи ръка върху неговата.

— Сега няма да боли — каза той. — Не отделяй очите си от моите.

В този миг избухна опустошителна експлозия или поне нещо, което приличаше на експлозия, макар да не беше сигурен, че се е чул шум. Без съмнение видя ослепяваща светкавица. Уинстън не усети болка, но беше смазан. Въпреки че лежеше по гръб, когато започна, стори му се, че по някакъв необясним начин са го съборили в това положение. Страхотен, безболезнен удар го беше проснал. Нещо бе станало и вътре в главата му. Когато пред погледа му се проясни, той си спомни кой е и къде е и позна лицето, взиращо се в неговото; но усети и някаква празнота, сякаш бяха откъснали част от мозъка му.

— Скоро ще свърши — каза О’Брайън. — Гледай ме в очите. С коя страна воюва Океания?

Уинстън се замисли. Знаеше какво е Океания и че самият той е гражданин на Океания. Спомни си също Евразия и Изтазия, но не знаеше кой с кого воюва. Всъщност не знаеше, че някой с някого воюва.

— Не помня.

— Океания воюва с Изтазия. Сега спомняш ли си?

— Да.

— Океания винаги е воювала с Изтазия. Още от твоето раждане, още от основаването на партията, още от началото на историята войната е била винаги една и съща и е продължавала без прекъсване. Спомняш ли си това?

— Да…

— Преди единайсет години ти създаде мит за трима мъже, осъдени на смърт за предателство. Въобразяваше си, че си видял къс хартия, който доказва тяхната невинност. Никога не е съществувал такъв къс хартия. Ти го измисли и постепенно повярва в него. Сега си спомняш момента, в който го измисли. Спомняш ли си го?

— Да.

— Преди малко ти показах пръстите на ръката си. Ти видя пет пръста. Спомняш ли си?

— Да.

О’Брайън изправи пръстите на лявата си ръка, като скри палеца си.

— Показвам ти пет пръста. Виждаш ли пет пръста?

— Да.

И той наистина ги видя за миг, преди картината в съзнанието му да се измени. Отчетливо видя пет пръста. После всичко дойде на мястото си и предишният страх, омразата и объркването отново вкупом го връхлетяха. Но имаше миг — не знаеше колко е продължил, навярно трийсет секунди — на кристална яснота, когато всяко ново внушение на О’Брайън изпълваше празнотата в него и се превръщаше в абсолютна истина и когато две и две можеха да бъдат със същата лекота три, както и пет, щом се наложеше. Този миг избледня, преди О’Брайън да свали ръката си, но въпреки че не можеше да го възстанови, той можеше да си го спомни, както човек си спомня ярко преживяване в отдавна отминал период от живота си, когато всъщност е бил друга личност.