Джордж Оруел - 1984

— Както виждаш — каза О’Брайън, — това поне е възможно.

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън се изправи с доволен вид. Вляво от себе си Уинстън видя мъжа с бялата престилка да чупи ампула и да издърпва буталото на спринцовката. О’Брайън се обърна към Уинстън с усмивка. Почти както преди, със същото движение нагласи очилата на носа си.

— Помниш ли какво беше писал в дневника си — каза той, — че няма значение дали съм приятел или враг, след като поне съм човек, който те разбира и с когото можеш да разговаряш? Ти беше прав. С удоволствие разговарям с теб. Твоят начин на мислене ми допада. Той напомня моя начин на мислене, само дето ти си загубил разсъдъка си. Преди да свършим с разпита, ако желаеш, можеш да ме попиташ каквото искаш.

— Всичко каквото искам?

— Всичко — видя, че Уинстън гледа циферблата. — Изключен е. Какъв е първият ти въпрос?

— Какво направихте с Джулия? — попита Уинстън.

О’Брайън отново се усмихна.

— Тя те предаде, Уинстън. Незабавно и безусловно. Рядко съм виждал човек, който с такава готовност да премине към нас. Ако я беше видял, едва ли щеше да я познаеш. Бунтарството й, лукавството й, безразсъдството й, неприличието й бяха изпепелени в нея. Това бе съвършено превъзпитание, като по учебник.

— Изтезавахте ли я?

О’Брайън остави въпроса без отговор.

— Следващият въпрос — каза той.

— Съществува ли Големия брат?

— Разбира се, че съществува. Партията съществува. Големия брат е олицетворение на партията.

— Съществува ли той така, както съществувам аз?

— Ти не съществуваш — каза О’Брайън.

Отново го обзе усещането за безпомощност. Знаеше, или поне можеше да се досети за аргументите, които доказваха, че не съществува, но те бяха безсмислени, те бяха само игра на думи. Нима твърдението „Ти не съществуваш“ не представляваше логически абсурд? Но какъв смисъл имаше да го изрече? Съзнанието му изтръпна при мисълта за необоримите безумни аргументи, с които О’Брайън щеше да го срази.

— Струва ми се, че съществувам — каза той отпаднало. — Съзнавам собствената си самоличност. Роден съм и ще умра. Имам ръце и крака. Заемам определено място във вселената. Нито един твърд предмет не може да заема същото място едновременно с мен. Съществува ли Големия брат в този смисъл?

— Това няма значение. Той съществува.

— Ще умре ли някога Големия брат?

— Разбира се, че не. Как би могъл да умре? Следващият въпрос.

— Съществува ли Братството?

— Това, Уинстън, ти никога няма да разбереш. Ако решим да те освободим, щом свършим с теб, и ако живееш до деветдесет години, пак никога няма да разбереш дали отговорът на този въпрос е „да“ или „не“. Докато си жив, тази загадка ще остане неразбулена в съзнанието ти.

Уинстън лежеше мълчаливо. Гърдите му се повдигаха и отпускаха малко по-бързо. Все още не беше задал въпроса, който най-напред беше изплувал в съзнанието му. Трябваше да го зададе, а езикът му сякаш не можеше да се обърне. По лицето на О’Брайън личеше, че се забавлява. Дори очилата му сякаш имаха иронично изражение. Той знае, изведнъж помисли Уинстън, той знае какво ще го попитам! При тази мисъл думите сами излязоха от устата му.

— Какво представлява стая 101?

Изражението на О’Брайън се промени. Той отговори сухо:

— Ти знаеш какво представлява стая 101, Уинстън, Всеки знае какво представлява стая 101.

Махна с пръст на мъжа с бялата престилка. Очевидно разпитът бе свършил. В ръката на Уинстън се заби игла. Почти мигновено той потъна в дълбок сън.

— Пълното ти възстановяване преминава през три етапа — каза О’Брайън. — Научаване, осмисляне и приемане. Време е да влезеш във втория етап.

Както винаги, Уинстън лежеше по гръб. Но напоследък не го връзваха така стегнато. Все още го държаха на леглото, но можеше да движи по малко коленете си, да обръща глава и да свива ръце в лактите. Циферблатът също вече не го плашеше така. Успяваше да избегне болките, ако съобразяваше достатъчно бързо; О’Брайън натискаше лостчето само когато проявяваше глупост. Понякога изобщо не ставаше нужда да използва циферблата при разпита. Уинстън не можеше да си спомни колко пъти го бяха разпитвали. Цялата процедура сякаш обхващаше неопределено дълъг период — навярно седмици — и паузите между разпитите понякога можеха да бъдат дни, понякога само час-два.

— Както лежиш там — каза О’Брайън, — често се чудиш, дори си ме питал: защо Министерството на любовта трябва да хаби толкова много време и труд за теб. Когато беше на свобода, теб те озадачаваше по същество същият въпрос. Схващаше механизма на обществото, в което живееш, но не и неговите основни принципи. Спомняш ли си как написа в дневника си: „Разбирам как, не разбирам защо.“? Когато мислеше за това „защо“, ти се усъмняваше в здравия си разсъдък. Чел си книгата, книгата на Голдщайн, или поне част от нея. Научи ли нещо повече от това, което вече знаеше?