Джордж Оруел - 1984

— Знаеш ли къде се намираш, Уинстън? — попита той.

— Не зная, но мога да предположа. В Министерството на любовта.

— Знаеш ли откога си тук?

— Не зная. Дни, седмици, месеци — мисля, че месеци.

— Как смяташ, защо прибираме тук хората?

— За да ги накарате да си признаят.

— Не, не заради това. Опитай пак.

— За да ги накажете.

— Не! — възкликна О’Брайън. Гласът му се промени неузнаваемо, а лицето му стана едновременно строго и оживено. — Не! Не просто за да изтръгнем признание от теб, не за да те накажем. Да ти кажа ли защо те прибрахме тук? За да те изцерим! За да ти върнем разсъдъка! Нима не разбираш, Уинстън, че никой, когото сме довели тук, не се измъква от ръцете ни неизцерен? Изобщо не ни интересуват глупавите ти престъпления. Партията не се интересува от откритите действия: интересуват ни единствено мислите. Ние не ликвидираме нашите врагове, ние ги превъзпитаваме. Разбираш ли какво искам да кажа?

Беше се навел над Уинстън. Гледано отдолу и отблизо, лицето му изглеждаше огромно и отвратително грозно. Нещо повече — то беше озарено от някаква екзалтация, от вътрешния плам на безумеца. Сърцето на Уинстън отново изтръпна. Ако можеше, би се свил още по-дълбоко в леглото. Беше сигурен, че О’Брайън ще завърти циферблата от чиста проклетия. В този момент обаче О’Брайън се извърна. Поразходи се насам-натам. После продължи не така яростно:

— Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че тук няма мъченици. Чел си за религиозните преследвания в миналото. През средновековието е имало инквизиция. Провалила се е. Тя си е поставяла за цел да изличи ереста, в резултат на което я е увековечила. На мястото на всеки еретик, когото е изгаряла на кладата, са се раждали хиляди. Защо е станало така? Защото Инквизицията е убивала враговете си открито и ги е убивала, без да са се разкаяли. Хората умирали хора, защото не искали да се отрекат от истинската си вяра. Естествено цялата слава принадлежала на жертвата и целият позор — на инквизитора, който я изгарял. По-късно, през двайсетия век, се появили тоталитарните режими, както ги наричали. Немските нацисти и руските комунисти. Руснаците преследвали ереста по-жестоко и от Инквизицията. И си въобразявали, че са се поучили от грешките на миналото, поне знаели, че не бива да се създават мъченици. Преди да изправят жертвите си на публичен процес, умишлено правели всичко, за да потъпчат достойнството им. Сломявали ги с изтезания и самота, докато не ги превръщали в окаяни раболепни отрепки, които признавали всичко, вложено в устата им, покривали се с лъжи, обвинявали и се прикривали един зад друг, хленчели за пощада. И въпреки всичко само след няколко години ставало същото. Загиналите се превръщали в мъченици и моралното им падение било забравяно. Още веднъж — защо се е получило така? На първо място, защото признанията им очевидно били изтръгнати насила и не били искрени. Ние ги правим искрени. И преди всичко, ние не позволяваме загиналите да се изправят срещу нас. Трябва да престанеш да си въобразяваш, че бъдещите поколения ще отмъстят за теб, Уинстън. Бъдещите поколения изобщо няма да чуят за теб. Ти ще бъдеш напълно изличен от хода на историята. Ще те превърнем в газ и ще те разсеем в стратосферата. Нищо няма да остане от теб: нито име в регистрите, нито спомен в нечия памет. Ти ще бъдеш ликвидиран както в миналото, така и в бъдещето. Ти никога не ще си съществувал.

Тогава защо си правите труда да ме мъчите? — помисли Уинстън с мимолетна горчивина. О’Брайън направи крачка, сякаш Уинстън бе изрекъл на глас мисълта си. Едрото му грозно лице се доближи, а очите му леко се присвиха.

— Мислиш си — каза той, — щом възнамеряваме да те ликвидираме и няма никакво значение какво говориш или вършиш — защо тогава си правим труда изобщо да те разпитваме? Това си мислиш, нали?

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън се усмихна едва забележимо.

— Ти си слаба брънка в системата, Уинстън. Ти си петно, което трябва да се изтрие. Нима не ти казах, току-що, че ние се отличаваме от мъчителите в миналото? Нас не ни задоволява неохотното подчинение, нито дори най-жалкото смирение. Когато най-сетне се предадеш, то трябва да е по твое собствено желание. Ние не ликвидираме еретика, защото ни се съпротивлява: ние никога не го ликвидираме, докато ни се съпротивлява. Ние го превъзпитаваме, ние пленяваме най-съкровените му мисли, ние го преправяме. Ние изгаряме всичкото зло и всичките илюзии в него, ние го привличаме на наша страна не привидно, а истински, с душата и сърцето му. Преди да го убием, ние го правим един от нас. За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя. Не можем да позволим никакъв уклон, дори в смъртния миг. Навремето еретикът си е оставал еретик и на кладата и с ликуване е разгласявал ереста си. Дори жертвата на чистките в Русия в очакване на куршума, който го настига в коридора, е можел да остане бунтовник в съзнанието си. Но ние, преди да унищожим съзнанието, го правим съвършено. Заповедта на диктатурите от миналото е била: „Ти не ще!“ Заповедта на тоталитарните режими е била: „Ти ще!“ Нашата заповед е: „Ти си!“ Нито един човек, когото доведем тук, вече не може да ни се опълчи. Всеки се пречиства. Дори онези трима жалки предатели, в чиято невинност ти някога вярваше — Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд, — накрая и тях сломихме. Самият аз участвах в разпитите им. Видях ги как постепенно се изтощават, как хленчат, угодничат, ридаят — и накрая болката и страхът изчезнаха, остана единствено покаянието. Когато свършихме с тях, от тях бяха останали единствено обвивките. В тях нямаше нищо друго освен разкаяние за това, което бяха сторили, и любов към Големия брат. Беше трогателно да се види колко го обичат. Молеха да ги убием по-скоро, та да умрат с пречистено съзнание.