Джордж Оруел - 1984

Не си спомняше как завършваха разпитите му. Следваше пустота и после около него постепенно се материализираше килията или стаята, в която сега се намираше. Лежеше по гръб почти хоризонтално, съвършено неподвижно. Тялото му беше завързано така, че не можеше и пръст да помръдне. Дори тилът му беше захванат по някакъв начин. Наведен над него, О’Брайън го наблюдаваше сериозно и някак печално. Гледано отдолу, лицето му изглеждаше грубо и похабено, с торбички под очите и с бръчки от умора, спускащи се от носа към брадичката. Беше по-възрастен, отколкото го мислеше Уинстън, вероятно, четирийсет и осем или петдесетгодишен. Държеше циферблат с лостче отгоре.

— Казах ти — рече О’Брайън, — че ако се срещнем отново, то ще е тук.

— Да — отговори Уинстън.

Без никакво предупреждение, ако не се смята лекото движение на ръката на О’Брайън, тялото му бе растърсено от болка. Болката го плашеше, защото не можеше да види какво става и имаше чувството, че го раняват смъртоносно. Не знаеше дали е наистина, или така му се струва под въздействието на електрическия ток, но тялото му се деформираше, ставите му бавно се разпадаха. От болка по челото му беше избила пот, но най-лошото бе страхът, че всеки миг гръбнакът му ще се скъса. Стисна зъби и задиша тежко през нос, като се опитваше да мълчи, колкото се може по-дълго.

— Страхуваш се — каза О’Брайън, като наблюдаваше лицето му, — че всеки миг нещо в теб ще се скъса. Най-много се страхуваш това да не е гръбнакът ти. Много ясно си представяш как гръбначният ти стълб се пръска и от прешлените му се разлива гръбначният мозък. Това си представяш, нали, Уинстън?

Уинстън не отговори. О’Брайън дръпна лостчето на циферблата. Болката намаля толкова бързо, колкото го бе връхлетяла.

— Това беше четирийсет — каза О’Брайън. — Както виждаш, деленията на този циферблат стигат до сто. Ще запомниш ли, ако обичаш, че по време на разпит от мен зависи кога и до каква степен да ти причиня болка. Ако ме лъжеш или се опитваш да извърташ по някакъв начин, или дори интелигентността ти спадне под обичайното равнище, незабавно ще изкрещиш от болка. Разбираш ли това?

— Да — отговори Уинстън.

О’Брайън вече не се държеше толкова строго. Замислено намести очилата си и направи няколко крачки напред-назад. Когато заговори, тонът му беше мек и търпелив. Приличаше на лекар, на учител, дори на свещеник, изгарящ от желание по-скоро да обясни и убеди, отколкото да накаже.

— Занимавам се с теб, Уинстън — каза той, — защото ти го заслужаваш. Много добре знаеш какво не ти е наред. И го знаеш от години, въпреки че си се борил срещу това. Ти си умствено разстроен. Паметта ти изневерява. Не си в състояние да помниш истинските събития и сам си внушаваш, че помниш събития, които никога не са се случвали. За щастие, заболяването ти не е нелечимо. Ти не си се излекувал досега, защото не си искал. Не си бил готов за малко усилие на волята. Много добре съзнавам, че дори сега си се вкопчил в заболяването си, защото смяташ, че то е добродетел. Сега ще ти дам един пример. С коя сила в момента воюва Океания?

— Когато ме арестуваха, Океания воюваше с Изтазия.

— С Изтазия. Добре. Океания винаги е воювала с Изтазия, нали?

Уинстън пое дъх. Отвори уста, за да отговори, и се отказа. Не можеше да откъсне поглед от циферблата.

— Моля те, Уинстън, истината. Твоята истина. Кажи ми какво мислиш, че си спомняш.

— Спомням си, че само седмица, преди да ме арестуват, ние изобщо не воювахме с Изтазия. Бяхме в съюз с нея. Воювахме с Евразия. Така беше четири години. Преди това…

О’Брайън го спря с жест.

— Друг пример — каза той. — Преди няколко години ти изпадна наистина в много сериозно заблуждение. Вярваше, че трима души, трима някогашни членове на партията, на име Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд — хора, екзекутирани за предателство и саботаж, след като бяха направили възможно най-пълни самопризнания, че са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват. Ти вярваше, че си видял неоспоримо доказателство, свидетелстващо, че самопризнанията им са били фалшифицирани. Ти имаше халюцинации относно една определена фотография. Вярваше, че действително си я държал в ръка. Фотографията представляваше нещо подобно.

Между пръстите на О’Брайън се появи продълговато парче от вестник. Може би за пет секунди то попадна в полезрението на Уинстън. Беше снимка и нейната истинност беше извън съмнение. Това беше същата снимка. Друг екземпляр от снимката на Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд на партийния форум в Ню Йорк, която му бе попаднала преди единайсет години и той незабавно бе унищожил. Само за миг се мярна пред очите му, след това отново се скри. Но той я беше видял, безспорно я беше видял! Направи отчаяно, агонизиращо усилие да освободи горната половина на тялото си. Беше невъзможно да помръдне и един сантиметър накъдето и да е. За момента дори беше забравил циферблата. Искаше само отново да подържи в ръка снимката или поне да я види.