Джордж Оруел - 1984

Ботушите отново приближаваха. Вратата се отвори. Влезе О’Брайън. Уинстън подскочи. Шокът, че го вижда, го накара да забрави всякаква предпазливост. За първи път от много години забрави за наличието на телекрана.

— И вас са ви хванали! — извика той.

— Мен отдавна са ме хванали — отговори О’Брайън с лека, почти тъжна ирония. Пристъпи встрани. Зад него се появи широкоплещест надзирател с дълга черна палка в ръка.

— Ти го знаеше, Уинстън — каза О’Брайън. — Не се заблуждавай. Ти го знаеше, винаги си го знаел.

Да, сега разбираше, че винаги го е знаел. Но нямаше време да мисли за това. Очите му бяха приковани в палката в ръката на надзирателя. Тя можеше да го удари навсякъде: по темето, по края на ухото, по горната част на ръката, по лакътя…

Лакътя! Почти парализиран от болка, той рухна на колене, стиснал ударения си лакът с другата ръка. От очите му излязоха искри. Беше невероятно, наистина невероятно един удар да причинява такава болка! Искрите изчезнаха и той видя как онези двамата го гледат. Надзирателят се смееше на гърченето му. Във всеки случай на един въпрос вече можеше да даде отговор. Никога и за нищо на света не можеш да поискаш болката ти да се увеличи. За болката можеш да искаш само едно — да спре. На света няма нищо по-страшно от физическата болка. Пред болката няма герои, никакви герои, мислеше той, докато се гърчеше на пода, напразно стиснал осакатената си лява ръка.

Лежеше на нещо като походно легло, само дето беше издигнато високо над земята, а той беше вързан така, че да не може да мръдне. В лицето му биеше светлина, която му се струваше по-силна от обикновено. До него бе изправен О’Брайън и внимателно го наблюдаваше. От другата му страна стоеше мъж в бяла престилка и държеше спринцовка за подкожни инжекции.

Макар да бе с отворени очи, трудно възприемаше заобикалящата го обстановка. Имаше чувството, че е доплувал в тази стая от някакъв съвсем различен свят, от някакъв подводен свят много под нея. Не знаеше колко дълго е стоял там. Откакто го бяха арестували, не бе виждал дневна светлина. А и спомените му бяха накъсани. На моменти съзнанието му, дори това в съня му, пропадаше и отново изплуваше като от дупка. Но нямаше как да узнае дали промеждутъците траят дни, седмици или само секунди.

Кошмарът започна с онзи първи удар по лакътя. По-късно щеше да разбере, че сполетялото го тогава беше само прелюдия, рутинен разпит, на който подлагат почти всички затворници. Като нещо обичайно се приемаше, че всеки трябва да признае дълъг списък от престъпления — шпионаж, саботаж и така нататък. Самопризнанието беше формалност, въпреки че изтезанията бяха истински. Не можеше да си спомни нито колко пъти, нито колко дълго го биха. Всеки път върху му се нахвърляха едновременно пет или шест мъже в черни униформи. Понякога с юмруци, понякога с палки, понякога със стоманени пръчки, понякога с ботуши. Имаше моменти, когато като животно се въргаляше без свян по пода, тялото му се гърчеше насам-натам, само и само да избегне ритниците, а вместо това предизвикваше все нови и нови ритници в ребрата, в корема, в лактите, в пищялите, в слабините, в тестикулите, в главата. Имаше моменти, когато всичко това продължаваше безкрай и му се струваше жестоко, несправедливо и непростимо не това, че надзирателите продължават да го бият, а че той не може да си наложи да загуби съзнание. В някои моменти нервите така му изневеряваха, че започваше да вика за пощада още преди да са започнали да го бият, когато само видът на замахналия за удар юмрук беше достатъчен, за да го накара да бълва признания за истински и въображаеми престъпления. Имаше моменти, когато още от началото вземаше решение нищо да не признава, когато всяка дума трябваше да бъде изтръгвана от него между стенания от болка — и други, когато вяло се опитваше да постигне компромис, като си казваше: „Ще си призная, но още не. Ще стискам зъби, докато издържа. Още три ритника, още два ритника и после ще им кажа всичко каквото искат.“ Понякога го биеха, докато едва се държеше на краката си, после го хвърляха като чувал с картофи върху каменния под на килията, оставяха го да се съвземе няколко часа и отново го биеха. Имаше също дълги периоди на отдих. Тях си спомняше смътно, защото ги прекарваше главно в сън или във вцепенение. Спомняше си килия с нар, нещо като полица, която стърчеше от стената, и тенекиен умивалник, за храна получаваше гореща супа и хляб, понякога кафе. Спомняше си навъсен бръснар, дошъл, за да остърже брадата му и да остриже косата му, и делови равнодушни мъже в бели престилки, които измерваха пулса му, проверяваха рефлексите му, обръщаха клепачите му, опипваха го с безчувствени пръсти, за да видят няма ли счупени кости, и му биеха инжекции в ръката, за да го приспят.