Джордж Оруел - 1984

— Престъпмисъл! — каза Парсънс почти през сълзи. Тонът, с който го изрече, предполагаше пълно съзнаване на вината и едновременно някакъв непонятен ужас, че такава дума може да има нещо общо с него. Застана срещу Уинстън и развълнувано затърси съчувствието му: — Нали не смяташ, че ще ме застрелят, а, старо? Нали те не убиват, ако всъщност нищо не си направил — само за мисли, които не можеш да прогониш? Знам, че разглеждат делата безпристрастно. О, имам им вяра за това! Те ще се запознаят с досието ми, нали? Ти знаеш какъв човек съм. Не съм лош човек. Не много умен, разбира се, но ентусиаст. Всичко съм правил за партията, нали? Ще се отърва само с пет години, не смяташ ли? Или дори с десет? От човек като мен ще имат голяма полза в трудовия лагер. Нали няма да ме застрелят, задето един-единствен път съм излязъл извън релсите?

— Виновен ли си? — попита Уинстън.

— Разбира се, че съм виновен! — извика Парсънс с раболепен поглед към телекрана. — Да не мислиш, че партията ще арестува невинен човек? — жабешкото му лице се поуспокои и дори придоби малко лицемерно изражение. — Престъпмисъл е ужасно нещо, старо — каза той нравоучително. — Коварно нещо е. Може да проникне в теб, без дори да се усетиш. Знаеш ли как ме сполетя? В съня ми! Да, наистина. Трудех се, отдавах своя принос и изобщо не подозирах, че нещо такова се върти в главата ми. А после съм започнал да говоря насън. Знаеш ли какво са ме чули да викам?

Понижи гласа си, сякаш му се налагаше да сквернослови по лекарско предписание.

— „Долу Големия брат!“ Да, това съм викал! И изглежда, съм го викал не веднъж. Между нас казано, старо, радвам се, че ме хванаха, преди да е станало късно. Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.

— Кой те разобличи? — попита Уинстън.

— Дъщеричката ми — отвърна Парсънс с някаква скръбна гордост. — Подслушвала е на ключалката. Чула ме какво викам и още на другия ден отскочила до патрулите. Бива си го седемгодишния дребосък, а? Не й се сърдя. Всъщност, гордея се с нея. Така или иначе, това показва, че добре съм я възпитал.

Направи две-три резки крачки нагоре-надолу, като поглеждаше с копнеж към клозетната чиния. После изведнъж смъкна шортите си.

— Ще прощаваш, старо — каза той. — Не издържам. От чакането е.

Пльокна широкия си задник на клозетната чиния. Уинстън закри лицето си с ръце.

— Смит! — изрева глас от телекрана. — 6079, У, Смит! Открий лицето си. Забранено е да се покрива лицето в килиите.

Уинстън откри лицето си. Парсънс използваше тоалета шумно и обилно. После се оказа, че сифонът не работи, и часове след това килията вонеше ужасно.

Преместиха Парсънс. Затворници ту се появяваха, ту изчезваха загадъчно. Една жена изпратиха в стая 101 и Уинстън забеляза как тя сякаш се съсухри и смени цвета на лицето си при тези думи! После настъпи час, който, ако го бяха довели тук сутринта, щеше да е следобеден; ако пък го бяха довели следобед, трябваше да е среднощ. В килията имаше шест затворници, мъже и жени. Никой не помръдваше. Срещу Уинстън седеше мъж с едри зъби и без брадичка, а лицето му наподобяваше едър безобиден гризач. Тлъстите му петнисти бузи така бяха провиснали, че изглеждаше много вероятно да е скрил в тях малки запаси храна. Светлосивите му очи плахо пробягваха от лице на лице, но уловеха ли нечий поглед, бързо се извръщаха.

Вратата се отвори и вкараха затворник, от чийто вид Уинстън за миг изтръпна. Беше обикновен беден човечец, навярно инженер или техник. Стресна го измършавялото му лице: същински череп. Поради слабостта устата и очите му изглеждаха непропорционално големи, а погледът сякаш излъчваше убийствена, непримирима омраза към някого или към нещо.

Мъжът седна на пейката недалеч от Уинстън. Уинстън не го погледна повече, но измъченото череповидно лице така ясно се запечата в съзнанието му, че сякаш през цялото време стоеше пред очите му. Изведнъж проумя каква е работата. Мъжът умираше от глад. Изглежда, същото бяха помислили всички в килията. По цялата пейка премина едва доловим трепет. Очите на мъжа без брадичка се стрелкаха към човека с череповидното лице, после виновно се отклоняваха, за да се върнат пак като омагьосани. Не след дълго той започна да се върти на мястото си. Накрая се изправи, прекоси с тромаво клатушкане килията, порови в джоба на комбинезона си и смутено подаде изпомацан къшей хляб на човека с череповидното лице.