Джордж Оруел - 1984

От телекрана се разнесе яростен, оглушителен рев. Мъжът без брадичка отскочи назад. Мъжът с череповидното лице бързо беше скрил ръце зад гърба си, сякаш да покаже на целия свят, че е отказал подаръка.

— Бъмстед! — изрева гласът. — 2713, Дж. Бъмстед! Пусни хляба!

Мъжът без брадичка пусна парчето хляб на пода.

— Остани на мястото си! — нареди гласът. — Обърни се с лице към вратата! Не мърдай!

Мъжът без брадичка се подчини. Големите му провиснали бузи неудържимо се тресяха. Вратата се отвори с трясък. След младия офицер, който влезе и отстъпи встрани, се появи нисък набит надзирател с огромни ръце и плещи. Зае стойка срещу мъжа без брадичка и по сигнал на офицера нанесе страхотен удар с цялата тежест на тялото си право в устата му. Силата на удара почти отлепи от пода човека без брадичка. Тялото му залитна през килията и се строполи под клозетната чиния. Миг лежа като зашеметен, а от устата и носа му капеше тъмна кръв. Като че ли несъзнателно едва-едва прохленчваше или изпискваше. После се претърколи и неуверено започна да се изправя на ръце и колене. Сред потока от кръв и слюнка от устата му изпаднаха двете половини на изкуствените му зъби.

Затворниците седяха съвършено неподвижни с кръстосани на коленете ръце. Мъжът без брадичка се върна на мястото си. Едната страна на лицето му потъмняваше. Устата му се беше подула и се бе превърнала в кървавочервена маса с черна дупка по средата. Очите му все така пробягваха от лице на лице, но по-виновно от всякога, сякаш се опитваше да разбере колко го презират останалите за унижението му.

Вратата се отвори. С едва забележим жест офицерът посочи мъжа с череповидното лице.

— Стая 101 — каза той.

Уинстън чу до себе си пъшкане и някакво раздвижване. Мъжът буквално се беше хвърлил на колене върху пода, с молитвено стиснати ръце.

— Другарю офицер! — извика той. — Няма нужда да ме пращате там! Нима вече не признах всичко? Какво още искате да знаете? Всичко съм готов да призная, абсолютно всичко! Само ми кажете какво е то и аз веднага ще призная. Напишете го и аз ще подпиша — каквото и да е! Само не стая 101!

— Стая 101! — каза офицерът.

Вече пребледнялото лице на мъжа придоби цвят, какъвто Уинстън не подозираше, че съществува. Стана безспорно, явно зеленикаво.

— Правете с мен каквото искате! — крещеше онзи. — Вече седмици наред ме морите с глад. Продължавайте и ме оставете да умра. Застреляйте ме. Осъдете ме на двайсет и пет години. Кого още искате да предам? Само кажете кого и аз ще ви кажа всичко каквото поискате. Не ме интересува нито кой е, нито какво ще правите с него. Имам жена и три деца. Най-голямото още не е навършило шест годинки. Можете всички да ги вземете и да им прережете гърлата пред очите ми, аз ще стоя и ще гледам. Само не стая…

— Стая 101! — каза офицерът.

Мъжът огледа с обезумели очи останалите затворници, сякаш се чудеше дали да не посочи друга жертва на свое място. Погледът му спря на смазаното лице на човека без брадичка. Той протегна измършавяла ръка и изкрещя.

— Този трябва да вземете, не мен! Вие не го чухте какво приказваше, след като разбиха лицето му. Дайте ми възможност и дума по дума ще ви го повторя. Той е срещу партията, не аз. — надзирателите пристъпиха напред. Гласът на мъжа премина в писък. — Вие не го чухте! — повтори той. — Нещо му беше станало на телекрана. Той ви трябва. Него вземете, не мен!

Двамата яки надзиратели се бяха навели, за да го хванат за ръцете. Но точно в този момент той се хвърли на пода на килията и сграбчи един от железните крака, с които пейката беше прикрепена към пода. Зави без думи, като животно. Пазачите го дръпнаха, за да го отскубнат, но той се държеше с изненадваща сила. Теглиха го навярно двайсетина секунди. Затворниците седяха неподвижни с ръце на коленете и гледаха право пред себе си. Виенето спря, мъжът имаше сила само колкото да се държи. После се чу по-различен вик. С ритник на ботуша си надзирателят беше счупил пръстите на едната му ръка. Изправиха го.

— Стая 101! — каза офицерът.

Изведоха мъжа, който едва стъпваше и придържаше счупената си ръка, без да прави повече опити да се съпротивлява.

Мина много време. Ако беше среднощ, когато изведоха мъжа с череповидното лице, сега беше сутрин: ако тогава беше сутрин, значи беше следобед. Дълго време, вече няколко часа, Уинстън беше сам. От седенето на тясната пейка така се беше схванал, че често ставаше да се разтъпче, без да му се карат от телекрана. Залъкът хляб все още лежеше там, където го беше пуснал мъжът без брадичка. В началото му струваше много усилия да не го поглежда, но скоро гладът отстъпи място на жаждата. Устата му лепнеше и имаше лош вкус. От бръмчащия звук и неизменната бяла светлина му прималяваше, усещаше главата си празна. Изправяше се, защото болката в костите му ставаше непоносима, и пак сядаше почти веднага, защото прав му се завиваше свят. Но успееше ли да овладее поне малко физическите си възприятия, ужасът го обземаше отново. Понякога мислеше с гаснеща надежда за О’Брайън и за бръснача. Може би щеше да получи бръснача скрит в храната, ако изобщо мислеха да го хранят. По-неопределени бяха мислите му за Джулия. Някъде страдаше и тя, вероятно по-силно от него. Може би в този момент крещеше от болка. Помисли си: „Дали бих изтърпял двойна болка, ако можех така да спася Джулия? Да, бих го направил.“ Но това бе само решение на разума, защото знаеше, че е правилно. Не го чувстваше със сърцето си. Тук не можеш да изпиташ нищо освен болка и предусещането на болката. Пък и нима беше възможно, когато действително страдаш, да искаш болката ти да се увеличи по каквато и да било причина? На този въпрос обаче още не можеше да даде отговор.