Джордж Оруел - 1984

— Тя съществува! — извика той.

— Не — каза О’Брайън.

Прекоси стаята. В отсрещната стена имаше дупка на паметта, О’Брайън повдигна решетката. Невидимо, малкото късче хартия бе всмукано от потока топъл въздух; вече изчезваше в огнения пламък. О’Брайън се дръпна от стената.

— Пепел — каза той. — Дори не и узнаваема пепел. Прах. Тя не съществува. Тя никога не е съществувала.

— Но тя съществуваше! Тя съществува! Тя съществува в паметта. Аз я помня. Вие я помните.

— Аз не я помня — каза О’Брайън.

Сърцето на Уинстън се сви. Това беше двумисъл. Изпита смъртна безпомощност. Нямаше да има значение, ако можеше да се увери, че О’Брайън лъже. Но беше съвършено възможно О’Брайън наистина да е забравил снимката. И ако това беше така, тогава той вече е забравил как е отрекъл, че си я спомня, ще е забравил и самия процес на забравянето. Как можеше човек да е сигурен, че това не е обикновен трик? Навярно безумната операция на съзнанието бе наистина осъществима: тази мисъл го сломи.

О’Брайън замислено го гледаше. Повече от всякога приличаше на учител, който поучава своенравно, но способно дете.

— Партията има лозунг, който засяга контрола върху миналото — каза той. — Кажи го, ако обичаш.

— Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото — каза послушно Уинстън.

— „Който контролира настоящето, контролира миналото“ — повтори О’Брайън, като бавно и одобрително поклащаше глава. — Ти смяташ ли, Уинстън, че миналото действително съществува?

Уинстън отново бе обзет от чувство на безпомощност. Погледът му се стрелна към циферблата. Не само не знаеше дали „да“ или „не“ е отговорът, който ще го спаси от болката; не знаеше дори кой отговор сам смята за верен.

О’Брайън леко се усмихна.

— Слаб си в метафизиката, Уинстън — каза той. — До този момент ти изобщо не си се замислял какво означава съществуването. Ще се изразя по-ясно. Миналото съществува ли конкретно в пространството? Има ли свят от твърди предмети, където миналото да съществува?

— Не.

— Тогава къде е миналото, ако изобщо го има?

— В документите. Записано е.

— В документите. И в…

— В съзнанието. В спомените на хората.

— В спомените. Добре тогава. Ние, партията, контролираме всички документи, а също и всички спомени. В такъв случай ние контролираме миналото, не е ли така?

— Но как можете да попречите на хората да си спомнят? — извика Уинстън, като за миг отново забрави циферблата. — Това е извън властта ви. То е извън човека. Как можете да контролирате спомените? Мои не сте контролирали!

О’Брайън отново стана строг. Сложи ръка върху циферблата.

— Напротив — каза той, — ти не си ги контролирал, затова си тук. Ти си тук, защото ти липсваше смирение, самодисциплина. Ти не пожела да се покориш и затова заплати с разсъдъка си. Ти предпочете да си безумец, малцинство от един човек. Само дисциплинираният разум е в състояние да прозре действителността, Уинстън. Ти вярваш, че действителността е нещо обективно, външно, само по себе си. Вярваш също така, че естеството на действителността е очевидно само по себе си. И ако в заблуждението си сметнеш, че виждаш нещо, приемаш, че всички останали също го виждат. Но аз казвам, Уинстън, действителността не е извън тебе. Действителността съществува единствено в човешкото съзнание и никъде другаде. Не в съзнанието на отделния човек, който може да допусне грешка и така или иначе бързо загива: само в съзнанието на партията, което е колективно и безсмъртно. Това, което партията смята за истина, е истината. Невъзможно е да се съзре действителността, ако не се гледа през очите на партията. Отново трябва да заучиш този факт, Уинстън. Затова е нужно самоунижение, усилие на волята. Ти трябва да се смириш, за да възстановиш разсъдъка си.

Той помълча, сякаш за да остави време казаното да се осмисли.

— Спомняш ли си — продължи той, — че в дневника си бе написал „Свобода е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири“?

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън вдигна лявата си ръка, обърната с опакото на дланта към Уинстън, със свит палец, и вдигнати четири пръста.

— Колко пръста съм вдигнал, Уинстън?

— Четири.

— А ако партията каже, че не са четири, а пет — колко са в такъв случай?

— Четири.

Завърши думата с вик от болка. Стрелката на циферблата бе подскочила на петдесет и пет. Цялото тяло на Уинстън плувна в пот. Въздухът раздра дробовете му и излезе отново с дълбоки стенания, които не можа да спре дори със стиснатите си зъби. О’Брайън го наблюдаваше и продължаваше да показва четирите си пръста. Свали лостчето. Този път болката едва забележимо намаля.