Джордж Оруел - 1984

Огромно множество хора вече беше задръстило южната част на площада. Уинстън, който при обичайни обстоятелства избягваше всякакви стълпотворения, сега се вреше и блъскаше, пробиваше си път към центъра на тълпата. Вече беше на една ръка разстояние от момичето, когато като непробиваема стена от плът на пътя му се изпречиха огромен прол и почти също толкова огромна жена, вероятно негова съпруга. Уинстън се изви и с яростен натиск успя да вкара рамото си помежду им. За миг му се стори, че могъщите им хълбоци ще го смелят, после се измъкна, леко запотен. Застана до момичето. Бяха рамо до рамо и гледаха втренчено пред себе си.

По улицата бавно се точеше дълга колона камиони с изправени във всеки ъгъл войници от охраната с каменни лица, стиснали автомати. Притиснати един до друг, в камионите седяха дребни жълтолики мъже със зеленикави униформи. Съвършено безучастни, тъжните им монголски лица надничаха от двете страни на камиона. От време на време, когато някой камион подскачаше, се чуваше дрънчене на метал: всички пленници бяха с окови на краката. Заредиха се камион след камион, пълни с тъжни лица. Уинстън знаеше, че минават, но ги виждаше само от време на време. Рамото и ръката на момичето бяха притиснати до неговите. Бузата й беше толкова близо, че усещаше топлината й. Както в столовата, така и тук тя взе положението в свои ръце, Заговори със същия безизразен тон, като едва мърдаше устни, и тихият й шепот веднага потъваше в глъчката от гласове и грохота на камионите.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Свободен ли си в неделя следобед?

— Да.

— Тогава слушай ме внимателно. Трябва да запомниш всичко. Отиваш на гара Падингтън…

С изненадваща военна точност тя очерта маршрута, който трябваше да следва. Половин час пътуване с влак; от гарата завой наляво, два километра по шосето; градинска порта с липсващ горен праг; пътека през полето; обрасла с трева ливада; пътечка между храстите; сухо дърво, обрасло с мъх. Сякаш в главата си имаше карта на местността.

— Можеш ли да запомниш всичко това? — прошепна тя накрая.

— Да.

— Завиваш наляво, после надясно, после пак наляво. И портата няма горен праг.

— Да. В колко часа?

— Около петнайсет. Може да ти се наложи да чакаш. Аз ще дойда по друг път. Сигурен ли си, че всичко си запомнил?

— Да.

— Тогава тръгвай колкото можеш по-скоро.

Нямаше нужда да му го казва. Но за момента не можеха да се измъкнат от тълпата. Камионите продължаваха да се точат и хората ненаситно зяпаха. В началото сред тълпата се чуваха дюдюкания и свирки, това бяха предимно партийните членове, но скоро и те спряха. Преобладаваше обикновеното любопитство. Чужденците, било от Евразия или от Изтазия, бяха нещо като непознати животни. Човек буквално никога не виждаше чужденци освен като пленници, а дори и тогава ги зърваше само за миг. Нито пък знаеше какво става с тях, с изключение на онези, които бесеха като военнопрестъпници: другите просто изчезваха, вероятно в лагерите за принудителен труд. Кръглите монголски лица отстъпиха място на по-европейски тип — мръсни, брадясали и изтощени. Очи над четинести скули се вглеждаха понякога с необичайна настойчивост в Уинстън и после отново помръкваха. Краят на конвоя наближаваше. В последния камион Уинстън видя възрастен мъж с лице, покрито от прошарената му коса, изправен със скръстени отпред ръце, сякаш беше свикнал да му ги връзват така. Време беше Уинстън и момичето да се разделят. В последния миг обаче, докато тълпата все още ги притискаше, нейната ръка потърси неговата и бързо я стисна.

Не бяха минали и десет секунди, а му се стори, че ръцете им от дълго са здраво хванати. Успя да изучи подробно ръката й. Изследва дългите пръсти, маникюра, загрубялата от работа и покрита с мазоли длан, гладката кожа на китката. Само от допира можеше да си представи как изглежда. В същия миг се сети, че не знае какъв цвят са очите на момичето. Навярно бяха кафяви, но хора с тъмни коси понякога имат сини очи. Истинско безразсъдство би било да обърне глава и да я погледне. С преплетени ръце, скрити сред притиснатите тела, те втренчено гледаха пред себе си и вместо очите на момичето в Уинстън хищно се взираха изпод разчорлените коси очите на възрастния пленник.

Уинстън вървеше предпазливо по изпъстрения със светлини и сенки междуселски път, като стъпваше в езерца от злато там, където клоните бяха по-редки и пропускаха слънчевата светлина. Под дърветата вляво от него земята беше посиняла от камбанки. Въздухът милваше кожата му. Беше втори май. Някъде от по-навътре, от сърцето на горичката, се носеше жужене на гривяци.