Джордж Оруел - 1984

— Ударихте ли се? — попита той.

— Нищо ми няма. Ръката ми. Сега ще се оправя.

Говореше сякаш с разтуптяно сърце. Наистина беше силно пребледняла.

— Имате ли нещо счупено?

— Не, добре съм. За миг ме заболя и толкоз.

Протегна му здравата си ръка и той й помогна да се изправи. Цветът на лицето й се беше върнал и тя вече изглеждаше много по-добре.

— Нищо ми няма — повтори пак тя. — Само си ударих китката. Благодаря ви, другарю.

С тези думи тя продължи по пътя си, така пъргаво, като че нищо не бе станало. Цялата случка трая не повече от половин минута. Да не се допуска лицето да изрази чувства беше навик, превърнал се в инстинкт, а и през цялото време двамата се намираха точно пред един телекран. Все пак му беше много трудно да прикрие внезапната си изненада, защото през двете или трите секунди, докато й помагаше да се изправи, момичето бе пъхнало нещо в ръката му. Без съмнение нарочно. Беше му пъхнала нещо малко и плоско. Щом влезе в тоалетната, той го пусна в джоба си и го опипа с върховете на пръстите си. Листче хартия, сгънато на четири.

Докато стоеше пред писоара, успя пипнешком да го разгърне. Очевидно на него трябваше да има нещо написано. За миг се изкуши да влезе в една от кабинките и незабавно да го прочете. Много добре съзнаваше обаче, че би било истинска лудост. Нямаше никакво съмнение, че именно там телекраните постоянно бдят.

Върна се в кабинката си, седна, небрежно хвърли листчето сред другите листове хартия на бюрото си, сложи очила и придърпа към себе си диктографа. „Пет минути — каза си той, — най-малко пет минути!“ Сърцето биеше в гърдите му застрашително гръмко. За щастие непосредствената задача, която му предстоеше, беше съвсем обикновена — да коригира дълъг списък цифри — и не изискваше особено внимание.

Каквото и да беше написано на листчето, сигурно имаше някакво политическо значение. Според него съществуваха две възможности. Едната, по-вероятната, бе, че както се опасяваше, момичето е агент на Полицията на мисълта. Не знаеше защо Полицията на мисълта би предпочела да изпраща посланията си по този начин, но вероятно имаше някакво обяснение. Листчето би могло да съдържа заплаха, призовка, заповед да се самоубие или някаква клопка. Но имаше и друга, по-невероятна възможност, която постоянно изплуваше, въпреки че напразно се опитваше да я прогони от ума си. А ако посланието идваше не от Полицията на мисълта, а от някоя нелегална организация? Може би Братството все пак съществуваше! Може би момичето членуваше в него! Мисълта, разбира се, бе абсурдна, но тя му бе хрумнала още в мига, когато усети листчето в ръката си. Чак след няколко минути се сети за другото, по-вероятното обяснение. Дори сега, когато разумът му подсказваше, че бележката навярно означава смърт — дори сега не го вярваше и безразсъдната надежда не го изоставяше, сърцето му биеше лудо и той едва успяваше да потисне трепета на гласа си, докато мърмореше цифрите от диктографа.

Сви документите, по които беше свършил работата си, и ги пусна в пневматичната тръба. Бяха минали осем минути. Намести очилата на носа си, въздъхна и придърпа следващата купчина листа с бележката най-отгоре. Изглади я. С едър, неоформен почерк на нея бе написано:

Обичам те.

Няколко секунди беше прекалено слисан дори за да изхвърли изобличаващото листче в дупката на паметта. А преди да го изхвърли, не можа да се въздържи и го прочете отново, за да се увери в написаното, въпреки че много добре съзнаваше опасността от прекален интерес.

До обяда му беше трудно да работи. Необходимостта да прикрива вълнението си от телекрана беше по-мъчителна от необходимостта да се съсредоточи за следващите досадни задачи. Струваше му се, че в корема му бушува огън. Обядът в задушната, препълнена и шумна столова беше истинско мъчение. Надяваше се през почивката поне за малко да остане сам, но за късмет онзи глупак Парсънс се стовари до него, като вонята на потта му почти прогони металическия мирис на яхнията, и се разприказва за подготовката за Седмицата на омразата. Особено го вълнуваше двуметровият картонен модел на главата на Големия брат, изготвян за случая от отряда на Разузнавачите, където членуваше дъщеря му. Най-влудяващото бе, че в глъчката от гласове Уинстън едва долавяше какво говори Парсънс и постоянно трябваше да го кара да повтаря нелепите си забележки. Само веднъж зърна момичето, седнало с две други на една маса в отсрещния край на помещението. Тя като че ли не го бе видяла и той не погледна втори път към нея.