Джордж Оруел - 1984

Следобедът бе по-поносим. Веднага след почивката пристигна деликатна и сложна задача, която щеше да му отнеме няколко часа и изискваше да остави всичко друго настрана. Отчети за производството отпреди две години трябваше да се фалшифицират по такъв начин, че да се дискредитира изтъкнат член на Партядрото, който сега беше в немилост. За такива неща Уинстън го биваше и цели два часа той успя да пропъди момичето от съзнанието си. После пак си спомни лицето й и неудържимо му се прииска да остане сам. Едва тогава би могъл да обмисли новото развитие на нещата. Тази вечер трябваше да ходи в Колективния център. Изгълта следващото безвкусно ястие в столовата и забърза към центъра, взе участие в превзетите бръщолевения на „дискусионната група“, изигра два сета тенис на маса, гаврътна няколко чаши джин и посвети половин час на лекцията „Ангсоц и шахът“. Душата му се гърчеше от скука, но този път нямаше никакво желание да си спести вечерта в центъра. Думите „обичам те“ засилваха инстинкта му за самосъхранение и всякакви дребни рискове изведнъж му се сториха безсмислени. Чак след двайсет и три часа, когато се прибра и си легна — стига да мълчиш, в тишината си в безопасност дори от телекрана, — той можа да размисли на спокойствие.

Предстоеше му да разреши техническия проблем как да се свърже с момичето и да уговори среща. Вече не смяташе, че тя му готви клопка. Нали видя колко развълнувана бе, когато му предаде бележката. Очевидно бе загубила и ума, и дума от страх и в това нямаше нищо чудно. А да отхвърли ухажването й изобщо не му хрумваше. Само преди пет вечери бе обмислял как да пръсне черепа й с камък, но това вече нямаше значение. Представяше си голото й младо тяло, както го бе сънувал. По-рано я смяташе за глупачка като всички други, главата й — пълна с лъжи и омраза, а утробата — с лед. Изтръпна при мисълта, че може да я загуби, че младото бяло тяло може да му се изплъзне! Най-много се страхуваше тя да не промени решението си, ако не се свърже бързо с нея. Да се уговори среща обаче физически бе неимоверно трудно. Все едно да се опитваш да направиш ход в шаха, при положение, че си мат. Накъдето и да се обърнеш, пред теб се изпречва телекранът. Всъщност пет минути след като бе прочел бележката, вече бе прехвърлил през ума си всички възможни начини да се свърже с нея, но сега, когато имаше време да помисли, той започна да ги изучава един по един, сякаш подреждаше инструменти на масата.

Очевидно среща като тази сутринта не можеше да се повтори. Щеше да е сравнително лесно, ако тя работеше в Архивния отдел, но той имаше само смътна представа къде в сградата се намира Отделът за художествена литература и нямаше никакъв повод да отиде там. Ако знаеше къде живее и кога свършва работа, щеше да се изхитри да я срещне някъде по пътя й към дома; но беше рисковано да се опитва да я проследи, защото тогава трябваше да се върти пред министерството и неизбежно щяха да го забележат. Да й изпрати писмо по пощата беше изключено. По установената практика, която дори не беше тайна, всички писма се отваряха. Всъщност писма се пишеха рядко. Заместваха ги готови пощенски картички с дълъг списък от фрази, от които човек само трябваше да зачеркне ненужните. Така или иначе, той не знаеше името на момичето, камо ли адреса й. Накрая реши, че най-безопасното място за среща е столовата. Ако можеше да седне сам с нея на маса някъде в центъра на помещението, не много близо до телекрана, и ако глъчката от разговорите наоколо е достатъчно висока — при тези условия за, да речем, трийсет секунди може би щяха да успеят да разменят няколко думи.

Цяла седмица животът му бе като неспокоен сън. На следващия ден тя се появи в столовата чак когато той излизаше, след като свирката бе изсвирила. Вероятно я бяха прехвърлили в по-късна смяна. Разминаха се, без да се погледнат. На по-следващия ден тя беше в столовата в обичайното време, но седеше с три други момичета точно под телекрана. После изобщо не се появи цели три ужасни дни. Умът и тялото му сякаш бяха станали нетърпимо чувствителни, все едно прозрачни, и всяко движение, всеки звук, всеки допир, всяка дума, която трябваше да изговори или да чуе, бяха същинско мъчение. Дори в съня си не можеше да избяга от образа й. През онези дни не се докосна до дневника. Успокоение намираше само в работата — понякога успяваше да потъне за цели десет минути в нея. Нямаше абсолютно никаква представа какво можеше да й се е случило. Не можеше да попита никого. Може би е била изпарена, може би се е самоубила, може би е била прехвърлена в другия край на Океания: най-лошото и най-вероятното беше, че просто е променила намерението си и е решила да го избягва.