Джордж Оруел - 1984

— Наричаше се „Свети Мартин сред полята“ — добави старецът, — въпреки че не си спомням по тези места да е имало поля.

Уинстън не купи картината. Тази покупка щеше да бъде още по-неуместна и от стъкленото преспапие, щеше да бъде невъзможно и да я отнесе у дома си, освен ако не я извади от рамката. Забави се още няколко минути, за да побъбри със стареца, чието име, доколкото разбра, не беше Уикс, както човек би предположил от табелата на входната врата на магазина, а Чарингтън. Оказа се, че мистър Чарингтън е вдовец на шейсет и три години и живее в магазина от трийсет години. През цялото време се канил да смени името на табелата, но така и не се наканил. Докато разговаряха, в главата на Уинстън все се въртеше полузабравеното стихотворение:

Колко забавно, като си го повтаряше, сякаш наистина чуваше камбани, камбаните на един изчезнал Лондон, който все още съществуваше някъде, скрит и забравен. Сякаш една след друга призрачни камбанарии отекват от камбанен звън. А доколкото можеше да си спомни, никога през живота си не бе чувал църковни камбани.

Остави горе мистър Чарингтън и слезе по стълбите сам, за да не го види старецът как оглежда улицата, преди да прекрачи прага. Вече беше решил, че след известно време — да речем, месец — отново ще рискува и ще дойде в магазина. Вероятно не беше по-опасно, отколкото да избяга от една вечер в центъра. Голяма глупост беше, че изобщо се бе върнал тук, след като купи дневника, без да знае дали може да се довери на собственика на магазина. И все пак!…

Да, помисли си отново той, ще се върне и друг път. Ще си купи и други красиви дреболии. Ще си купи гравюрата на „Свети Климент Датски“, ще я извади от рамката и ще я занесе у дома си, скрита под якето на комбинезона. Ще изкопчи останалата част от стихотворението от паметта на мистър Чарингтън. За миг през ума му отново мина безумната идея да наеме стаята. За не повече от пет секунди възбудата го направи непредпазлив и той излезе на улицата, без дори предварително да хвърли поглед през витрината. Даже беше започнал да си тананика на импровизирана мелодия…

— Лимоните и портокалите, на „Свети Климент“ пеят камбаните. Грош ми дай…

Изведнъж сърцето му спря, а стомахът му се сви. На десет метра от него вървеше фигура в син комбинезон. Беше момичето от Отдела за художествена литература, момичето с тъмната коса. Стъмваше се, но я разпозна безпогрешно. Тя го погледна право в очите, а после бързо продължи, все едно че не го беше видяла.

Няколко секунди Уинстън беше прекалено стреснат, за да помръдне. След това зави надясно и тръгна тромаво, без дори да забележи, че върви в погрешна посока. Във всеки случай поне едно нещо вече беше сигурно. Нямаше никакво съмнение, че момичето го следи. Трябва да го е проследило дотук, защото беше невероятно по чиста случайност да се разхожда същата вечер по същата тъмна уличка, на километри от районите, където живеят партийните членове. Съвпадението бе прекалено. Нямаше никакво значение дали беше агент на Полицията на мисълта или просто престараващ се доносник любител. Достатъчно беше, че го следи. Навярно го беше видяла и в кръчмата.

Едва се мъкнеше. На всяка крачка парчето стъкло в джоба му го удряше по крака и вече беше готов да го извади и захвърли. Но най-страшна беше болката в корема. Няколко минути имаше чувството, че ще умре, ако не стигне бързо до тоалетна. Но в тези квартали нямаше обществени тоалетни. После спазъмът премина, остана тъпа болка.

Улицата беше задънена. Уинстън спря, поколеба се няколко секунди какво да прави, сетне се обърна и се върна. Щом се обърна, се сети, че с момичето се разминаха само преди три минути и ако се затича, сигурно ще я настигне. Можеше да я проследи до някое усамотено място и там да разбие с камък черепа й. За тази работа и парчето стъкло в джоба му беше достатъчно тежко. Но веднага изостави идеята, защото самата мисъл за физическо усилие му беше непоносима. Не беше в състояние да тича, не беше в състояние да удря. Пък и тя беше млада и силна и щеше да се защити. Помисли си и дали да не побърза да отиде в Колективния център и да остане там до затварянето му, за да има алиби поне за част от вечерта. Но и това не беше по силите му. Беше смъртно отпаднал. Искаше само час по-скоро да се прибере у дома, да рухне на стола и да не мърда повече.

Минаваше двайсет и два часа, когато се прибра. В двайсет и три и половина осветлението се изключваше централно. Влезе в кухнята и гаврътна почти пълна чаена чаша джин „Победа“. След това отиде до масата в нишата, седна и извади дневника от чекмеджето. Но не го отвори веднага. От телекрана креслив женски глас врещеше патриотична песен. Седеше, вторачил поглед в мраморната корица на тетрадката, и се опитваше безуспешно да прогони гласа от съзнанието си.