Джордж Оруел - 1984

Накрая тя се появи отново. Ръката й вече не висеше на превръзка през рамото, но китката й беше бинтована. Такова облекчение изпита, като я видя, че не се стърпя да я погледа няколко секунди. На следващия ден за малко дори не разговаря с нея. Когато влезе в столовата, тя седеше сама на маса, доста далеч от стената. Беше рано и нямаше много хора. Опашката се придвижи напред, но когато Уинстън почти стигна до шубера, се задържа за две минути, защото някой роптаеше, че не е получил таблетката си захарин. Момичето беше все още само, когато с подноса си започна да се промъква към масата й. Разсеяно вървеше към нея, като с очи търсеше място на някоя маса в дъното. Деляха ги може би три метра. Само още две секунди, и щеше да успее. Тогава глас зад него извика: „Смит!“ Престори се, че не чува. „Смит!“ — повтори гласът, този път по-високо. Нямаше смисъл. Обърна се. Русокос младеж с глуповато лице, на име Уилшър, когото едва познаваше, го канеше с усмивка на свободното място на масата си. Не беше благоразумно да откаже. Не можеше да отиде и да седне на маса със самотно момиче, след като го бяха поканили на друга маса. Щеше да е прекалено очевидно. Седна, дружелюбно усмихнат. Глуповатото лице на русокосия сияеше срещу него. Като насън се видя как го премазва с брадва точно по средата. След няколко минути и масата на момичето се запълни.

Тя сигурно бе видяла как той вървеше към нея и навярно щеше да разбере намека. На другия ден Уинстън се постара да дойде по-рано. Наистина, тя седеше на маса почти на същото място и отново сама. Точно пред него на опашката се бе наредил дребен, припрян бръмбаровиден мъж с плоско лице и мънички подозрителни очи. Когато си взе подноса от шубера, Уинстън видя, че дребничкият се е насочил право към масата на момичето. Надеждите му пак помръкнаха. Имаше незаето място на маса малко по-нататък, но нещо в изражението на дребния му подсказа, че прекалено загрижен за собственото си удобство, той ще избере най-свободната маса. Със свито сърце Уинстън го последва. Нямаше никакъв смисъл, ако не можеше да остане с момичето насаме. В този момент се чу страхотен трясък. Дребният мъж лежеше проснат по лице, подносът беше изхвърчал встрани, две струи от супа и кафе се стичаха на пода. Изправи се на крака и погледна злобно Уинстън, очевидно подозирайки, че го е спънал. Всичко беше наред. Пет секунди по-късно с разтуптяно сърце Уинстън седеше на масата на момичето.

Не я погледна. Освободи подноса си и веднага започна да се храни. Беше абсолютно наложително да я заговори незабавно, преди някой друг да дойде, но ето че го обзе ужасен страх. Цяла седмица беше минала, откакто тя първа му се обади. Променила е решението си, сигурно е променила решението си! Невъзможно беше тази история да завърши успешно; такива неща не стават в живота. Може би изобщо нямаше да се осмели да заговори, ако в този момент не бе видял Ампълфорт, поета с косматите уши, бавно да обикаля помещението с поднос в ръце и да търси къде да седне. По своему Ампълфорт беше привързан към Уинстън и ако го зърнеше, непременно щеше да седне на неговата маса. Имаше не повече от минута, за да действа. Уинстън и момичето методично се хранеха. Ядяха някаква рядка яхния, всъщност бобена чорба. Уинстън зашепна. Нито той, нито тя вдигнаха очи; методично изливаха в устата си воднистата храна и между лъжиците разменяха малкото необходими думи с тихи безизразни гласове.

— Кога свършваш работа?

— В осемнайсет и трийсет.

— Къде можем да се срещнем?

— На Площада на победата, до паметника.

— Пълно е с телекрани.

— Няма значение, ако сме в тълпата.

— Някакъв знак?

— Никакъв. Не се приближавай, докато не ме видиш сред много хора. И не ме поглеждай. Просто стой някъде наблизо.

— В колко часа?

— В деветнайсет.

— Добре.

Ампълфорт не забеляза Уинстън и седна на друга маса. Повече не си проговориха и не се погледнаха, доколкото това бе възможно за двама души, седнали един срещу друг, на една и съща маса. Момичето бързо свърши обяда и си тръгна, а Уинстън остана, за да изпуши една цигара.

Уинстън пристигна на Площада на победата преди уречения час. Разходи се около основата на огромната колона с канелюри, от чийто връх статуята на Големия брат се взираше на юг в небето, където беше сразил евразийската авиация (преди няколко години беше изтазийската авиация) в битката за Първа писта. На улицата срещу нея се извисяваше друга, конна статуя, която би трябвало да изобразява Оливър Кромуел. Пет минути след уречения час момичето още го нямаше. Отново ужасен страх обзе Уинстън. Тя нямаше да дойде, значи бе променила решението си. Бавно се запъти към северната част на площада и малко се пооживи, когато позна църквата „Свети Мартин“, чиито камбани, когато е имала камбани, са пеели „грош ми дай…“. Тогава видя момичето да стои пред паметника и да чете или да се преструва, че чете плаката, спираловидно опасващ колоната. Не беше безопасно да се приближи, докато не се съберат повече хора. Целият фронтон беше обкичен с телекрани. В този момент обаче някъде отляво се чу силна глъчка и тътен от тежки камиони. Изведнъж всички се втурнаха през площада. Момичето пъргаво заобиколи лъвовете в основата на паметника и се шмугна в тълпата. Уинстън я последва. Докато тичаше, от виковете разбра, че минава конвой евразийски военнопленници.