Джордж Оруел - 1984

— Нищо, мили. Няма защо да бързаме. Пред нас е целият следобед. Нали е чудесно това скривалище? Открих го, когато се загубих на един колективен излет. Ако някой идва насам, ще го чуеш от сто метра.

— Как се казваш? — попита Уинстън.

— Джулия. Аз знам ти как се казваш. Ти си Уинстън — Уинстън Смит.

— Как разбра?

— Май повече ме бива да разбирам нещата от тебе, мили. Кажи ми какво мислеше за мен, преди да ти дам бележката онзи ден?

— От пръв поглед те намразих — каза той. — Исках да те изнасиля и после да те убия. Преди две седмици сериозно си мислех да ти разбия главата с камък. Ако искаш да знаеш, въобразявах си, че работиш за Полицията на мисълта.

Момичето се разсмя от удоволствие, очевидно приемайки това като комплимент за отличното си превъплъщение.

— Чак пък за Полицията на мисълта! Нима наистина го мислеше?

— Е, може би не точно това. Просто защото така изглеждаш, просто защото си млада и жизнена, и здрава, нали разбираш, мислех, че навярно…

— Мислеше, че съм примерен член на партията. Чиста в помислите и в делата си. Знамена, паради, лозунги, тренировки, колективни излети и всичко останало. И смяташе, че ако имах и най-малката възможност, щях да те разоблича като мислопрестъпник и да те предам, за да те убият?

— Да, нещо подобно. Та нали има много такива момичета.

— От тази проклетия идва всичко — каза тя, като дръпна червения колан на Младежкия антисекссъюз и го захвърли в храсталака. После, сякаш като докосна талията си, се сети за нещо, тя бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка таблетка шоколад. Разчупи я на две и подаде едното парче на Уинстън. Още преди да го вземе, той позна по мириса, че това съвсем не беше обикновен шоколад. Беше тъмен и лъскав, увит в сребърна хартия. Шоколадът обикновено беше кафяв, без блясък, ронлив и вкусът му напомняше, доколкото можеше да се опише, дима от запалени боклуци. Но някога беше вкусвал шоколад като парчето, което тя му даде. Първият полъх от аромата му събуди някакъв спомен, ярък и смущаващ, който обаче не можа да улови.

— Как се снабди с него? — попита той.

— На черно — отвърна тя нехайно. — Всъщност наглед съм точно като онези момичета. Бива ме в колективните занимания. Бях отряден ръководител на Разузнавачите. Три вечери седмично работя доброволно за Младежкия антисекссъюз. С часове съм разлепвала проклетите им дивотии из цял Лондон. На паради всеки път нося знаме. Винаги изглеждам весела и никога от нищо не бягам. Не се дели от тълпата, ето това казвам аз. Само така ще си в безопасност.

Първото късче шоколад се беше разтопило върху езика на Уинстън. Вкусът беше чудесен. Но някъде в подсъзнанието му все още се въртеше онзи спомен, някакво силно усещане, което не можеше точно да определи, като предмет, видян с крайчеца на окото. Прогони го, съзнавайки, че е спомен за постъпка, която би искал да поправи, а не може.

— Толкова си млада — каза той. — С десет или, петнайсет години си по-млада. Какво те е привлякло в мъж като мен?

— Нещо в лицето ти. Реших да рискувам. Веднага познавам кои хора не са от тях. Щом те видях, разбрах, че си срещу тях.

Тях очевидно означаваше партията и преди всичко Партядрото, за което тя говореше с открита жлъч и караше Уинстън да се чувства неловко, макар да знаеше, че тук са в безопасност, ако изобщо някъде можеха да бъдат в безопасност. Изненадваше го грубият й език. Не бе прието партийните членове да псуват и самият Уинстън псуваше много рядко, поне на глас. Джулия обаче, изглежда, не беше в състояние да спомене партията и особено Партядрото, без да употреби някоя от думите, които се срещат изписани с тебешир по мръсните крайни улички. Това не го отвращаваше. То бе просто израз на бунта й срещу партията и всичко, свързано с нея, затова му се струваше някак естествено и здравословно, като кихането на кон от прогнило сено. Бяха излезли от полянката и отново се разхождаха под пъстрата сянка, прегърнати през кръста там, където беше достатъчно широко, за да вървят един до друг. Забеляза колко по-гъвкава изглежда талията й без колана. Разговаряха само шепнешком. Извън полянката, каза Джулия, било по-добре да не говорят. Скоро стигнаха края на малката горичка. Тя му даде знак да спре.

— Не излизай на открито. Може да има някой наблизо. Зад клоните сме на сигурно място.

Стояха в сянката на един лещак. Слънчевата светлина се процеждаше през безбройните листа и все още сгряваше лицата им. Уинстън погледна към полето и се сепна, защото му се стори някак познато. Виждал го бе и по-рано. Старо, проядено от зайци пасбище с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и листата им се поклащаха на талази като косата на жена. Нямаше ли някъде наблизо, но извън погледа поточе в чиито бистри вирчета плуват кленове?