Джордж Оруел - 1984

— Нямаше ли някъде наблизо поточе? — прошепна той.

— Точно така, има. Всъщност в края на следващото поле. Там има риби, големи риби. Виждат се как плуват във вирчетата под върбите и въртят опашки.

— Това е Благословената страна… почти — прошепна той.

— Благословената страна?

— Ами… Нищо определено. Пейзаж, който понякога сънувам.

— Виж! — прошепна Джулия.

На не повече от пет метра от тях, почти на равнището на очите им, на едно клонче беше кацнал дрозд. Навярно не ги беше видял. Той беше на слънце, а те в сянка. Разтвори крила и после внимателно ги прибра, сгуши главичка за миг, сякаш правеше поклон на слънцето, и заизлива песента си. В следобедната тишина звукът отекна изумително силно. Очаровани, Уинстън и Джулия се притиснаха един към друг. Минутите минаваха, а песента се лееше с изненадващи вариации, без нито веднъж да се повтори, едва ли не сякаш птицата се перчеше с виртуозността си. От време на време спираше за миг, разперваше крила, после издуваше пъстрата си гръд и отново запяваше. Уинстън я наблюдаваше със смътно благоговение. За кого, за какво пееше птицата? Нито другар, нито съперник имаше наблизо. Какво я караше, кацнала в края на самотната горичка, да излива песента си в пустотата? Почуди се дали все пак някъде наоколо няма скрит микрофон. С Джулия разговаряха шепнешком и той не би могъл да улови думите им, но щеше да улови песента на дрозда. Навярно на другия край на жицата някакъв дребен бръмбаровиден мъж внимателно слушаше — слушаше това. Но постепенно несекващата мелодия прогони всякакви мисли от главата му. Сякаш го обливаше течност, която се смесваше с процеждащата се през листата слънчева светлина. Престана да мисли, само чувстваше. Талията на момичето, обвита от ръката му, беше мека и топла. Придърпа я към себе си така, че застанаха един срещу друг; тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Навсякъде под ръцете му то се поддаваше като памук. Устите им се впиха една в друга; беше много по-различно от неловките целувки, които си бяха разменили преди малко. Като отдръпнаха лицата си, двамата въздъхнаха дълбоко. Птичката се изплаши и отлетя с пърхане.

Уинстън доближи устни до ухото й:

— Сега. — прошепна той.

— Не тук — отвърна му и тя шепнешком. — Да се върнем в скривалището. Там е по-сигурно.

Настъпвайки от време на време клонки, те бързо се върнаха на полянката. Вече в кръга на фиданките тя, се обърна с лице към него. И двамата дишаха запъхтяно, но в ъгълчетата на устата й отново се бе появила усмивка. Погледа го за миг, после потърси ципа на комбинезона си. О, да — беше почти като в съня му! Почти толкова бързо, както си го бе представял, тя свали дрехите си и ги захвърли настрана с великолепен жест, който сякаш унищожаваше цяла една култура. Тялото й блестеше на слънцето. Но той не гледаше тялото й, в този момент очите му бяха приковани в луничавото лице с леката, дръзка усмивка. Коленичи пред нея и взе ръцете й в своите.

— Правила ли си го и друг път?

— Разбира се. Стотици пъти… добре де, поне десетки.

— С членове на партията?

— Винаги с членове на партията.

— С членове на Партядрото?

— Никога с тези свини. Много от тях обаче биха го направили, стига да имаха и най-малката възможност. Не са толкова благочестиви, на каквито се правят.

Сърцето му подскочи. Правила го бе десетки пъти: искаше му се да са били стотици, хиляди. Всичко, което понамирисваше на разложение, винаги го изпълваше с дива надежда. Кой знае, може би партията беше прогнила отвътре и нейният култ към усърдието и себеотрицанието бяха просто измама, прикриваща греховността й. Само ако можеше, с какво удоволствие би ги заразил всичките с проказа или сифилис! Каквото и да е — само и само да прогние, да отслабне, да се подрони! Дръпна я надолу, така че и двамата коленичиха лице в лице.

— Слушай. Колкото повече мъже си имала, толкова повече те обичам. Разбираш ли ме?

— Да, напълно.

— Мразя чистотата, мразя добродетелността! Не искам никъде и помен от добродетел. Искам всички да са покварени до мозъка на костите.

— О, тогава аз ти подхождам, мили. Покварена съм до мозъка на костите.

— Харесва ти да го правиш, нали? Нямам предвид само с мен: имам предвид изобщо.

— Обожавам го.

Ето това искаше да чуе. Не просто любов към един човек, а животински инстинкт, безогледно желание: тази сила ще разложи партията. Повали я на тревата сред камбанките. Този път не беше трудно. Постепенно дишането им се успокои и те се отпуснаха в приятна изнемога. Слънцето сякаш грееше по-силно. И на двамата им се приспа. Той се протегна към захвърления комбинезон и го придърпа върху нея. Заспаха почти веднага за около половин час.