Джордж Оруел - 1984

Изобщо не говореха за възможността да се оженят. Беше прекалено неосъществима, за да помислят дори за нея. Никаква комисия никога не би разрешила такъв брак, дори ако по някакъв начин успееха да се отърват от Катрин, съпругата на Уинстън. Беше безнадеждно дори да се мечтае.

— Каква беше жена ти? — побита Джулия.

— Тя беше — знаеш ли думата от новговор, добромислещ? Иначе казано, човек по природа правоверен, неспособен на лоши помисли.

— Не, думата не зная, но много добре познавам тези хора.

Той започна да й разказва за семейния си живот, но колкото и да бе странно, тя като че ли и без него знаеше най-същественото. Описа му, едва ли не сякаш самата тя го бе видяла и почувствала, сковаването на тялото на Катрин при най-лекото докосване; начина, по който тя като че ли го отблъскваше с все сила даже когато ръцете й здраво го прегръщаха. С Джулия не му беше трудно да разговаря за такива неща — пък и споменът за Катрин отдавна вече не беше болезнен, а само неприятен.

— Щях да го понеса, ако не беше едно нещо — каза той. Разказа й за кратката смразяваща церемония, която Катрин му налагаше всяка седмица в една и съща нощ. — Тя я мразеше, но нищо не можеше да я спре. Обикновено я наричаше — никога няма да отгатнеш как.

— Нашият дълг към партията — отговори незабавно Джулия.

— Как позна?

— И аз съм ходила на училище, мили. Полово възпитание веднъж месечно за навършилите шестнайсет години. И Младежкото движение. С години ти го набиват в главата. Мен ако питаш, много често дава резултати. Разбира се, никога не можеш да си сигурен, хората са такива лицемери.

И заговори на тази тема надълго и нашироко. При Джулия всичко се свеждаше до собствената й сексуалност. Впрочем, станеше ли дума за това, тя проявяваше голяма проницателност. За разлика от Уинстън тя беше прозряла същността на сексуалното пуританство на партията. Въпросът не се състоеше само в това, че половият инстинкт създава собствен свят, извън контрола на партията, и затова при възможност трябва да бъде унищожен. Още по-важно беше, че сексуалният глад поражда истерия, която е желана, защото може да бъде превърната във войнстващ ентусиазъм и преклонение пред вожда. Джулия се изрази по следния начин:

— Когато се любиш, изразходваш енергия, а после се чувстваш щастлив и за нищо не ти пука. Те не могат да понесат ти да се чувстваш така. Искат през цялото време да кипиш от енергия. Всичкото това маршируване нагоре-надолу, скандирането и развяването на знамена е само неизразходван секс. Ако вътрешно си щастлив, за какво ти е да се вълнуваш за Големия брат или за тригодишния план, за Двеминутките на омразата или за останалите им проклети тъпотии?

Точно така, помисли си той. Съществуваше пряка, дълбока зависимост между целомъдрието и политическата правоверност. Защото как иначе могат да се поддържат на необходимата висота страхът, омразата, безразсъдната вяра, които партията изискваше от своите членове, освен като някакъв мощен инстинкт се потиска и използува за двигателна сила? Половият нагон беше опасен за партията и партията го бе обърнала в своя полза. По същия начин бяха постъпили с родителския инстинкт. Семейството не можеше да бъде напълно премахнато и наистина хората се насърчаваха да обичат децата си почти като едно време. От друга страна, системно настройваха децата срещу родителите им, учеха ги да ги шпионират и да доносничат за прегрешенията им. В резултат семейството се бе превърнало в придатък към Полицията на мисълта. То беше станало средство, с чиято помощ всеки ден и нощ можеше да бъде заобиколен от доносници, при това негови близки.

Внезапно мисълта му отново се върна към Катрин. Без съмнение Катрин би го предала на Полицията на мисълта, ако не беше толкова глупава, та да не усеща неправоверността на възгледите му. Но това, което всъщност му напомни за нея, беше душната следобедна горещина, обляла с пот челото му. Започна да разказва на Джулия за нещо, което се бе случило, или по-скоро не се бе случило, в един друг зноен летен следобед преди единайсет години.

Беше три или четири месеца след сватбата им. Загубиха се по време на колективен излет някъде в Кент. Изостанаха от другите за няколко минути, после завиха по някаква пътека и скоро се озоваха пред кариера за варовик. Бе десет или двайсет метра дълбока пропаст, с отвесни стени и покрито с обли камъни дъно. Нямаше кого да попитат за пътя. Щом разбра, че са се загубили, Катрин започна да нервничи. Отдалечаването дори за момент от шумната тълпа на излетниците я караше да се чувства така, сякаш върши нещо нередно. Искаше бързо да се върнат по пътя, по който бяха дошли, и да тръгнат в обратна посока. Но в този миг Уинстън забеляза няколко стръкчета ленивчета в пукнатините на скалата под тях. Едно от стръкчетата беше в два цвята — пурпурен и керемиденочервен, очевидно от същия корен. Не беше виждал такова преди и извика Катрин да й го покаже.