Джордж Оруел - 1984

— Ела, Катрин! Виж тези цветя. Тази туфа долу, близо до дъното. Виждаш ли, че е с два различни цвята?

Катрин вече беше тръгнала да си върви, но макар доста раздразнено, се върна. Дори се надвеси над скалата, за да види какво й сочи. Той стоеше малко зад нея и я хвана през кръста, за да я придържа. Тогава изведнъж му хрумна, че са съвършено сами. Наоколо нямаше човешко същество, лист не потрепваше, дори птица не пееше. В такова място опасността да има скрит микрофон беше минимална, а и да имаше, той щеше да улови само звуци. Беше най-горещият, най-сънливият час на следобеда. Слънцето прежуряше, по лицето му се стичаше пот. Изведнъж го порази мисълта…

— Защо не я блъсна? — попита Джулия. — Аз бих го направила.

— Да, мила, ти би го направила. И аз бих го направил, ако бях такъв, какъвто съм сега. Може би — не съм сигурен.

— Съжаляваш ли, че не го направи?

— Да. Общо взето, съжалявам.

Седяха един до друг на прашния под. Придърпа я към себе си. Главата й бе отпусната на рамото му, приятният мирис на косата й надвиваше вонята на птичите изпражнения. Колко млада е тя, мислеше си той, все още очаква нещо от живота, не разбира, че да бутнеш неудобен човек от скала, не решава нищо.

— Всъщност нямаше да има никакво значение — каза той.

— Тогава защо съжаляваш, че не го направи?

— Само защото предпочитам действието пред бездействието. В тази игра, на която сме се хванали, ние не можем да победим. Някои поражения са по-добри от други, това е всичко.

Усети как раменете й се свиват в израз на несъгласие. Тя винаги му противоречеше, когато казваше нещо такова. Не искаше да приеме за естествено, че индивидът винаги губи. Донякъде разбираше, че самата тя е обречена, че рано или късно Полицията на мисълта ще я спипа и ще я унищожи, но с друга част на съзнанието си вярваше, че е възможно все пак да си построиш таен свят, в който да живееш, както искаш. Нужни са само късмет, хитрост и смелост. Не разбираше, че щастието не съществува, че единствената победа е в далечното бъдеще, много след твоята смърт, че обявиш ли война на партията, по-добре е да мислиш за себе си като за покойник.

— Ние сме покойници — каза той.

— Ние не сме още покойници — заяви Джулия прозаично.

— Физически не сме. Още шест месеца, година — най-много пет години. Страхувам се от смъртта. Ти си млада, така че навярно се страхуваш повече от мен. Разбира се, докато можем, ще я избягваме. Всъщност това почти няма значение. Докато човешките същества си остават човешки, смисълът на смъртта и на живота няма да се промени.

— О, глупости! С кого предпочиташ да спиш, с мен или със скелет? Не се ли радваш на живота? Не ти ли харесва да чувстваш: това съм аз, това е моята ръка, това е моят крак, аз съществувам, аз съм цял, аз съм жив! Не ти ли харесва това?

Изви се и се притисна към него. През комбинезона усещаше гърдите й, зрели, но стегнати. Тялото й сякаш вливаше част от младостта и жизнеността си в неговото.

— Да, харесва ми — отвърна той.

— Тогава престани да приказваш за смъртта. А сега ме слушай, мили, трябва да се уговорим за следващата среща. Можем пак да се върнем на онова място в горичката. Отдавна не сме били там. Но този път трябва да отидеш по друг път. Всичко съм намислила. Вземаш влак — гледай, ще ти го начертая.

И с присъщата си практичност тя загреба купчинка прахоляк и с вейка от гнездо на гълъб започна да чертае карта на пода.

Уинстън огледа мизерната стаичка над магазина на мистър Чарингтън. Огромното легло до прозореца беше покрито с овехтели одеяла, а дългата валчеста възглавница нямаше калъф. Старомодният часовник с дванайсетчасов циферблат тиктакаше върху полицата на камината. Стъкленото преспапие, което беше купил при последното си идване, меко проблясваше в полумрака върху масичката със сгъваеми крила в ъгъла.

Пред решетката на камината имаше очукана тенекиена нафтова печка, тенджера и две чашки, оставени от мистър Чарингтън. Уинстън запали горелката и сложи канче вода да заври. Беше донесъл пакет кафе „Победа“ и няколко таблетки захарин. Стрелките на часовника показваха седем и двайсет; всъщност беше деветнайсет и двайсет. Тя щеше да дойде към деветнайсет и трийсет.

Лудост, лудост, повтаряше сърцето му: съзнателна, с нищо неоправдана самоубийствена лудост. От всички престъпления, които можеше да извърши един партиен член, това най-трудно би могло да се скрие. Всъщност идеята изкристализира в съзнанието му, когато си представи стъкленото преспапие, отразено от повърхността на масичката със сгъваеми крила. Както беше предположил, мистър Чарингтън нямаше нищо против да даде под наем стаята. Очевидно се зарадва на няколкото долара, които това щеше да му донесе. Нито пък бе възмутен или неподобаващо любопитен, когато стана ясно, че Уинстън иска стаята заради любовна връзка. Вместо това погледна някъде в далечината и заговори общи приказки с такава деликатност, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е станал едва ли не невидим. Уединението, каза той, е много ценно нещо. Всеки търси място, където от време на време да се усамоти. И намери ли такова място, елементарното добро възпитание изисква от осведомените да не споделят с никого. Дори добави, като същевременно сякаш се разтваряше във въздуха, че къщата има два входа, единият през задния двор, откъдето се излиза на улицата.