В някои вечери стигаха мястото на срещата, но трябваше да се разминат, без да си дадат знак, защото иззад ъгъла малко преди това беше излязъл патрул или над тях кръжеше вертолет. Дори да не беше толкова опасно, пак трудно намираха време за срещи. Работната седмица на Уинстън беше шейсет часа, на Джулия дори по-дълга, а почивните им дни зависеха от заетостта в работата и не винаги съвпадаха. Впрочем Джулия рядко имаше изцяло свободна вечер. Тя посвещаваше голяма част от времето си на лекции и паради, раздаваше литература за Младежкия антисекссъюз, приготвяше знамена за Седмицата на омразата, събираше волни пожертвувания за кампанията за спестовност и какво ли не още. Струва си, казваше тя, това е прикритие. Спазваш ли малките правила, можеш да нарушаваш големите. Дори убеди Уинстън да пожертва още една от вечерите си, за да участва заедно с други ревностни партийни членове в извънредното и доброволно изготвяне на бойни припаси. Така че веднъж седмично Уинстън прекарваше четири смразяващо скучни часа, завинтващ металически парчетии — вероятно части от детонатори — във ветровита, лошо осветена работилница, където ударите на чуковете зловещо пригласяха на музиката от телекраните.
В камбанарията на църквата те попълниха пропуските в накъсаните си разговори. Следобедът беше ослепително ярък. Въздухът в малкото квадратно помещение над камбаните беше горещ и застоял и непоносимо миришеше на птичи изпражнения. Разговаряха няколко часа, седнали на прашния, покрит с вейки под, като ту единият, ту другият ставаше да хвърли поглед през процепите да не би някой да идва.
Джулия беше на двайсет и шест години. Живееше в общежитие с още трийсет момичета („Винаги сред женска воня! Как мразя жените!“ — вметваше тя) и работеше, както бе предположил, на машините за писане на романи в Отдела за художествена литература. Обичаше работата си — пускала и поддържала мощен, но капризен електрически мотор. Тя не била „умна“, но обичала да работи с ръцете си и се справяла добре с машините. Можеше да опише целия процес по съставянето на роман: от общите насоки, дадени от Комитета за планиране, до последните подробности, изпипвани от групата за преработка. Но завършеният продукт не я интересуваше. „Не си падам много по четенето“ — казваше тя. Книгите бяха само стока, която трябваше да се произвежда, като конфитюра или връзките за обувки.
Нямаше никакви спомени отпреди шейсетте години, а единственият човек, който й разказвал често за времето преди революцията, бил дядо й, изчезнал, когато тя била на осем години. В училище била капитан на хокейния отбор и две години поред печелила купата по гимнастика. Била отряден ръководител в Разузнавачите и районен секретар в Младежкия съюз, преди да стане член на Младежкия антисекссъюз. Винаги получавала отлични характеристики… Дори била избрана (сигурен признак за добра репутация) за работа в Порносек, секцията на Отдела за художествена литература, която произвеждаше евтина порнография за пролите. Хората, които работят там, я наричат Бунището, отбеляза тя. Една година била в производството на книжки със заглавия като „Шибани разкази“ или „Една нощ в девическото училище“, които после младежи от пролетариата купуват скришом в запечатани пликове със съзнанието, че си доставят забранена стока…
— Що за книги са това? — попита с любопитство Уинстън.
— О, ужасен боклук. Всъщност са скучни. Имат само шест сюжета, от време на време ги поразбъркват. Аз, естествено, бях на калейдоскопите. Никога не съм била в групата за преработка. Не съм достатъчно образована, мили — дори и за това.
Уинстън с изумление научи, че всички работници в Порносек, с изключение на началниците на отделите, са момичета. Смятало се, че при мъжете, с техните трудно поддаващи се на контрол полови инстинкти, опасността да се покварят от мръсотията, с която се занимават, е по-голяма.
— Там не вземат дори омъжени жени — добави тя. — Нали се предполага, че момичетата са съвсем непорочни. Ето ти обаче едно, което не е.
Когато била на шестнайсет години, имала любовна връзка с шейсетгодишен член на партията, който по-късно се самоубил, за да не бъде арестуван.
— И добре направи — каза Джулия, — иначе от самопризнанията му щяха да научат за мен.
Оттогава имала какви ли не връзки. Животът, както тя го разбираше, беше много прост. Ти искаш да се забавляваш; те, тоест партията, искат да ти попречат; доколкото можеш, ти нарушаваш правилата. Тя като че ли смяташе за толкова естествено „те“ да искат да ти отнемат удоволствията, колкото и ти да искаш да минеш между капките. Джулия мразеше партията и го изразяваше с най-груби думи, но не я критикуваше от принципни съображения. Доктрината на партията не я интересуваше, освен ако не засягаше собствения й живот. Уинстън забеляза, че тя никога не използва думи на новговора, с изключение на онези, които бяха влезли във всекидневна употреба. Не беше и чувала за Братството и отказваше да вярва в неговото съществуване. Струваше й се глупав всякакъв бунт срещу партията, предварително обречен на провал. Разумното бе да нарушаваш правилата и въпреки това да оцелееш. Без да ще, Уинстън се запита колко ли още като нея има сред по-младото поколение — хора, израснали в света на Революцията, които не познават нищо друго освен партията — вечна като небето, — които не се бунтуват срещу нейната власт, а само я избягват, както заек бяга от куче.
Читать дальше