Джордж Оруел - 1984

Коленичи, разтвори чантата, откъдето изпаднаха наредените най-отгоре гаечни ключове, и отвертка. Под тях имаше грижливо увити в хартия пакети. Първият, който подаде на Уинстън, му се стори на пипане странен и все пак някак познат. Беше пълен с нещо тежко като пясък, което хлътваше под пръстите му.

— Захар ли е това? — попита той.

— Истинска захар. Не захарин, а захар. Това пък цяла франзела хляб — истински хляб, а не нашият боклук — и малко бурканче конфитюр. А това е консервирано мляко — я гледай тук! Ето с това най-много се гордея. Наложи се да го увия в зебло, защото…

Нямаше нужда да му обяснява защо го е увила. Ароматът вече изпълваше стаята, силен, топъл аромат, идващ сякаш от детството му, макар и сега понякога да го улавяше от някой вход, преди да се затръшне врата, или мистериозно се разнасяше в многолюдна улица, за миг усетен и отново изгубен.

— Кафе — промърмори той, — истинско кафе!

— Кафе за Партядрото. Тук има цяло кило — каза тя.

— Как успя да се снабдиш с всички тези неща?

— Това са продукти за Партядрото. От нищо не се лишават тези свини, абсолютно от нищо. Разбира се, сервитьори, слуги, а и други хора свиват по нещичко… виж, нося и пакетче чай.

Уинстън беше клекнал до нея. Разкъса крайчеца на пакета.

— Истински чай. Не листа от къпина.

— Напоследък се намира доста чай. Завзели са Индия или нещо подобно — неопределено каза тя. — Слушай, мили. Искам да се обърнеш с гръб към мен за три минути. Иди и седни на другия край на леглото. Не се доближавай много до прозореца. И не се обръщай, преди да ти кажа.

Уинстън се загледа през муселиновото перде. Долу в двора жената с червендалестите ръце продължаваше да марширува напред-назад между коритото и въжето. Извади още две щипки от устата си и прочувствено запя:

Изглежда, знаеше наизуст цялата сълзлива песен. Гласът й, много мелодичен, изпълнен с някаква щастлива тъга, се понесе нагоре в благоуханния летен въздух. Тя сякаш би била напълно доволна, ако юнската вечер беше безкрайна, а пелените безбройни, за да простира и да пее глупости цяла вечност. Изведнъж Уинстън осъзна любопитния факт, че никога не е чувал член на партията да запее ей така, сам. Това дори би изглеждало не съвсем правоверна и не безобидна чудатост, все едно да си говориш сам. Вероятно единствено когато водеха полугладно съществуване, хората имаха за какво да пеят.

— Вече можеш да се обърнеш — каза Джулия. Той се обърна и за миг му беше трудно да я познае.

Всъщност очакваше да я види гола. А тя не беше гола. Промяната беше много по-изненадваща. Тя се беше гримирала.

Сигурно се е шмугнала в някой магазин из пролетарските квартали и си е купила пълен комплект грим. Устните й бяха силно начервени, на бузите си имаше руж, носът й беше напудрен, дори беше мацнала нещо около очите си, за да изглеждат по-блестящи. Не беше гримирана много изкусно, но и критериите на Уинстън в това отношение не бяха особено високи. Никога по-рано не бе виждал, нито пък си бе представял жена от партията да употребява козметика. Външният й вид се беше подобрил изумително. С малко цвят, където трябва, тя беше станала не само много по-красива, но преди всичко много по-женствена. Късата й коса и момчешкият комбинезон само подсилваха ефекта. Като я прегръщаше, в ноздрите му нахлу ухание на теменужки. Той си спомни полумрака в приземната кухня и една хлътнала женска уста. Същия парфюм си бе сложила и тя, но в момента това нямаше значение.

— И парфюм! — възкликна той.

— Да, мили, и парфюм. А знаеш ли какво още смятам да направя? Ще си намеря отнякъде истинска рокля и ще я обличам вместо тези проклети панталони. Ще нося копринени чорапи и обувки на висок ток! В тази стая ще бъда жена, а не партиен другар.

Захвърлиха дрехите си и се качиха в огромното махагоново легло. За първи път се събличаше гол пред нея. Досега прекалено се срамуваше от бледото си мършаво тяло с изпъкнали разширени вени по прасците и потъмняло петно над глезена. Нямаше чаршафи, но одеялото, върху което лежаха, беше износено и гладко, а големината и пружинирането на леглото удиви и двамата. „Сто на сто е пълно с дървеници, но хич да не ни пука“ — каза Джулия. Освен по домовете на пролите сега никъде не можеше да се намери двойно легло. На Уинстън му се бе случвало да спи на такова в детството си: доколкото можеше да си спомни, Джулия никога не бе спала на двойно легло.