Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Известно време Пиер Монетър действаше с подривни групировки. За него беше без значение коя е групировката, нито какво символизира, стига целта и да е да разруши установената уредба на дадена общност. Той не се ограничаваше само с политика, а правеше всичко по силите си, за да излага модерно абстрактно изкуство в консервативни художествени галерии, поддържаше изпълнението на атонална музика от струнни квартети, сипваше екстракт от говежди бульон по масите във вегетариански ресторанти и вършеше куп други глупави, дребни бунтарщини — всякога самоцелни и намящи нищо общо с изкуство, музика или пък гастрономически табута.

Междувременно неговото отвращение от хората се хранеше от собствените си корени и настъпи момент, когато то не беше вече нито глупаво, нито дребнаво. Той отново се изправи пред липса на средства, с които да го изрази. Озлоблението му нарастваше, колкото повече му се износваха дрехите и го изхвърляха от поредното мръсно таванче. Той нито веднъж не хвърли вината върху себе си, чувстваше се жертва на човечеството — хората, които бяха — съществен момент — по-низши от него. И той изведнъж получи това, което желаеше.

Трябваше да яде. В това бяха съсредоточени всичките му жлъчни ненавистни чувства. Не можеше да избяга от това и известно време единственото средство да си набавя храна бе да се хване на някаква работа, която е от полза за дадена част от човечеството. Това го дразнеше, но не съществуваше друг начин да накара човечеството да му плаща за работата. Тъй че той навлезе в нов етап от медицинската си практика и получи работа в една биологическа лаборатория — правеше клетъчни анализи. Омразата му към хората не можеше да промени качествата на неговия буден, любознателен, интелигентен ум — той обичаше работата си, единствено мразейки факта, че тя облагодетелстваше хората — работодателите и техните клиенти, които бяха най-вече лекари и пациентите им.

Живееше в къща — бивша конюшня — в покрайнините на едно градче, където можеше да прави своите дълги самотни разходки в гората и да разсъждава над странните си мисли. Само човек, който от години съзнателно се е отвърнал от всичко човешко, би могъл да забележи онова, което той забеляза през един есенен следобед, и само такъв човек би проявил любопитството да го изследва. Само човек с такава необичайна комбинация от професионализъм и способности като неговите би имал оборудването, нужно, за да го обясни. И със сигурност само такова чудовище за обществото можеше да го употреби като него.

Той видя две дървета.

Бяха дървета като всички други — млади, жизнени дъбове, преждевременно извити от някоя буря. Той никога не би обърнал особено внимание на нито едно от тях, ако ги бе видял поотделно, ако ще хиляда години всеки ден да минаваше покрай тях. Но той ги видя заедно. Погледът му се плъзна по тях, той повдигна вежди в израз на лека изненада и продължи пътя си. После се спря, върна се и се вторачи в тях. Изведнъж изсумтя, все едно някой го беше изритал, застана между дърветата — разстоянието помежду им беше около шест метра — и започна да се взира ту в едното, ту в другото.

Дърветата имаха еднакви размери. Всяко от тях имаше по един чворест основен клон, сочещ на север. Първите вейки и на двата клона имаха извити резки по тях. Първите листаци по основните клони и на двете дървета бяха с по пет листа.

Монетър се приближи още повече, местейки очи от дърво на дърво, нагоре и надолу по едното, после по другото.

Това, което видя, беше невъзможно. Законът за средните стойности допуска явление като две абсолютно еднакви дървета, но при астрономически малък шанс. Невъзможно беше подходящата дума за такава статистика.

Монетър протегна ръка и откъсна едно листо от първото дърво, а от другото скъса неговия двойник.

Бяха абсолютно еднакви — жилки, форма, размери, структура.

Това бе достатъчно за Монетър. Той отново изсумтя, щателно огледа околността, за да запечата мястото в паметта си, и препусна презглава обратно към бараката си.

Занимава се с дъбовите листа до късно през нощта. Гледа ги през лупа, докато накрая го заболяха очите. Направи разтвори от всичко, което имаше в къщата — вино, захар, сол, малко фенол — и потопи в тях късчета от листата. Боядиса съответно други късчета с разредено мастило.

Когато на сутринта той ги занесе в лабораторията, това, което бе открил за тях, се потвърди десетократно. Количествен и качествен анализ, тестове за измерване на обема, температурата на горене и относителното тегло, спектрограма и амплитуда на pH — стойностите бяха едни и същи. Тези две листа бяха невероятно и абсолютно еднакви.