Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Един пожар направи това вместо него.

Неколцината, които го познаваха по физиономия — никой не го познаваше по друг начин — се изумиха, че той се присъедини към доброволците-пожарникари онази есен, когато хълмовете бяха забулени в пушека от пламъците, които вятърът, подобно на ездач с камшик, пришпорваше във всички посоки. Години наред след това се разправяше легендата за слабичкия мъж, който се борил с пожара така, все едно с това щял да избави душата си от ада. Разказваха как са пресекли новия фронт на пожара и как слабичкият мъж заплашил горския стражар, че ще го убие, ако не премести ограничителната линия на пожара със стотина метра по на север, откъдето е била планирана. Слабичкият мъж влезе в историята с битката си с насрещния огън, поливайки го със собствената си пот, за да го задържи настрана от един определен участък от гората. А когато пожарът се приближи до границата на насрещния огън и мъжете се разпръснаха и побягнаха, слабичкият мъж не хукна заедно с тях, а остана, приклекнал в димящия мъх между два млади дъба, с брадва и лопата в окървавените си ръце и огън в очите, по-горещ от всеки пламък, някога докосвал дърво. Те видяха всичко това…

Те не видяха как Дърво Б затрепери. Техните очи не гледаха заедно с очите на Монетър, за да се взират през горещината, дима и мъгливия облак, надвиснал от изтощение пред погледа му. Не бяха там да видят как ученият протяга умствените си пипала, за да сграбчат факта, че разтърсването на Дърво Б е точно съгласувано с пламъците, бушуващи сред едно сечище на петнайсетина метра от него.

Той го наблюдаваше със зачервени очи. Пламъците облизваха каменистото сечище, и дървото се разтърсваше. Пламъците теглеха пръстта като ураган, който развява нечия коса, и когато огънят затрептя и се устреми нагоре, Дърво Б остана неподвижно. Когато обаче вихрена вълна от студен въздух нахлу, за да запълни създадения от горещината вакуум, последвана от пълзящите по земята пламъци, дървото се разтресе и настръхна, залюля и затрепери.

Монетър довлачи почти раздраното си тяло до сечището и започна да следи пламъците. Оранжево-червеникава стрела там — дървото не трепна. Облизване от огнен език там — дървото се раздвижи.

Така той го откри, насред една оголена базалтова скала. Преобърна един камък с пръсти — при докосването се чу съскане — и под него намери мътен кристал. Пъхна го под мишницата си и с клатушкане се довлече обратно при своите дървета — вече сред малък остров, построен от пръст, пот и огън от неговата собствена демонична енергия — и се строполи между дъбовете, докато огънят продължаваше да бушува около него.

Точно преди изгрев слънце той залитайки премина през истински кошмар, през един пращящ, утихващ ад, добра се до къщата си и скри кристала. Успя да измине още половин километър в посока към града, след което припадна. Дойде в съзнание в болницата и веднага изяви желание да го изпишат. Отначало те отказваха, после го завързаха за леглото и накрая той избяга през прозореца през нощта, за да бъде със своя кристал.

Може би причината бе, че той се намираше на ръба на лудостта, или че съзнанието и подсъзнанието му се бяха слели почти напълно. По-вероятно се дължеше на това, че той притежаваше онзи негов необичаен, деен, търсещ ум. Определено малко бяха хората (ако въобще имаше такива), които бяха правили това преди, но той успя. Той установи контакт с кристала.

Направи го с меча на своята омраза. Кристалът безучастно потрепваше срещу него през всичките му експерименти — всичко, което се осмеляваше да опита. Трябваше да внимава, след като откри, че е живо. Микроскопът му му го показа — това не беше кристал, а свръх-охладена течност. Представляваше една единствена клетка с шлифована стена. Кристализираната течност вътре беше колоид с индекс на пречупване на светлината като на полистирола и имаше сложно ядро, което беше мистерия за него.

Неговото нетърпение беше в конфликт с предпазливостта му — той не се осмеляваше да провежда експерименти с прекалено високи температури, окисляване и механични удари. Изпаднал в ярост от безсилието си, той удостои кристала с една доза от изтънчената омраза, която бе развил с времето, и нещото… изпищя.

Звук не се чу. Беше нещо като натиск в съзнанието му. Нямаше и определена дума, но натискът бе мъчително отрицание, импулс със заряд „не“.

Пиер Монетър седеше смаян пред очуканата си маса и откъм тъмнината в стаята си се взираше в кристала, който беше поставил в светлия кръг под една работна лампа. Той се наведе напред, присви очи и съвсем откровено — тъй като той изпитваше опустошителна ненавист към всичко, което му пречеше да го проумее — отново предаде импулса на своята омраза.