Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Как, за бога, си направила такова нещо, момиче? — изрева той. Хорти уплашено отстъпи назад.

— Дечко, я иди там при Хавана, а?

Хорти с облекчение се оттегли назад. Зена заговори бързо и тихо. Той долавяше само част от думите и. „Ужасен шок, Човекоядецо. Не и напомняй за това, никога… дърводелеца… и я завел в работилницата си… когато тя… и ръката и в менгемето.“

— Нищо чудно, че мразя хората — изръмжа Човекодецът. Той я попита нещо.

— Не — отвърна Зена. — Избягала е, но ръката и…

— Ела тук, Дечко — каза Човекоядеца. Лицето му заслужаваше да се види. Гласът му плющеше като камшик и като че ли излизаше през ноздрите му, които изведнъж се бяха превърнали от изваяни цепнатини в изути, кръгли дупки. Хорти пребледня.

Хавана леко го побутна.

— Върви, Дечко. Той не е луд. Жал му е за теб. Върви!

Хорти бавно се приближи и боязливо се качи на стъпалото.

— Влез тук вътре.

— Доскоро — извика Хавана. Двамата с Бъни се обърнаха. Докато вратата се затваряше зад него и Зена, Хорти погледна назад и видя Бъни и Хавана тържествено да си стискат ръцете.

— Седни там — каза Човекоядецът.

Отвътре фургонът беше изненадващо просторен. Срещу лицевата стена имаше легло с дръпната донякъде завеса. Имаше подредена кухничка, душ, сейф, голяма маса, шкафове и повече книги, отколкото човек изобщо можеше да си представи, че биха се побрали в такова помещение.

— Боли ли те? — промърмори Зена.

— Не много.

— Не се притеснявай за това — изръмжа Човекоядецът. Той сложи на масата спирт, памук и лекарство за подкожни инжекции. — Ще ти кажа какво ще направя. (Просто за да се различавам от другите доктори.) Ще блокирам нерва на цялата ти ръка. Когато ти забия иглата, ще те заболи, все едно те е ужилила пчела. После ще усещаш ръката си много особено, като че ли тя е балон, който се надува. След това ще я почистя тая ръка. Няма да боли.

Хорти му се усмихна. Имаше нещо у този човек, с неговите заплашителни промени на гласа и коварните му шеги, с неговата доброта и жестокия му ореол — имаше нещо, което силно привличаше момчето. Имаше доброта като тази на Кей — малката Кей, която не намери нищо лошо в това, че той яде мравки. Имаше и жестокост като на Армънд Блует. Ако не друго, Човекоядецът щеше да служи на Хорти за връзка с миналото — поне за известно време.

— Давайте — каза Хорти.

— Добро момиче.

Човекоядецът се хвана за работа. Зена наблюдаваше като омагьосана, като ловко отместваше неща, които му пречеха, стараеща се да направи всичко по-удобно за него. Той така се погълна от работата си, че дори да бе имал още някакви въпроси за „Дечко“, той ги забрави.

Зена изчисти всичко след това.

Пиер Монетър беше завършил училище три дни преди да стане на шестнайсет, и медицински колеж на двайсет и една години. По време на най-обикновена апандиситна операция един човек умря в ръцете му, което не беше по вина на Пиер Монетър.

Някой обаче — от ръководството на болницата — го обвини в некомпетентност. Монетър отиде при него да протестира и в крайна сметка разби ченето на въпросното лице. Незабавно му забраниха да стъпва в операционната зала и плъзнаха слухове, че причината е единствено апандиситната операция. Вместо да докаже на света онова, което той чувстваше, че се нуждае от доказване, той напусна болницата. После започна да пие. Демонстрираше пред света пиянството си така, както бе демонстрирал интелекта и професионалните си умения — открито и с гърдите напред, по дяволите отзивите. Отзивите за интелекта и професионализма му му бяха помогнали. Отзивите за пиянството му му бяха затворили всички врати.

Той преодоля пиянството си; алкохолизмът не е болест, а симптом. Има два начина за справяне с него. Единият е да се излекува психичното разстройство, което го поражда. Другият е да се замести с някакъв друг симптом. Това беше начинът на Пиер Монетър.

Той избра да презира хората, които го бяха отритнали и се остави да намрази и останалата част от човечеството, понеже то бе същото като онези хора.

Той се радваше на отвращението си. Построи си кула от омраза и застана отгоре и, за да се надсмива над света. Това му осигури цялата възвишеност, от която тогава се нуждаеше. Докато се занимаваше с това, той гладуваше, но тъй като богаташите се ценяха в света, на който той се подиграваше, той се радваше и на беднотията си. За известно време.

Ала човек с такова отношение е като дете с камшик — или цял народ с бойна армада. За известно време е достатъчно човек само да стои, огрян от слънцето, когато всички съвсем ясно могат да видят неговата сила. Скоро обаче камшикът трябва да засвисти и заплющи, топовете да загърмят, човекът не може вече само да стои, той трябва да действа.