Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Боклучко. Той е човече в кутия. Имам предвид, беше такъв. Армънд го смаза — вече ти казах. После човекът в камиона го смаза още повече.

— Може ли да го видя?

Докато се бореше с чифт нейни чорапогащи, той кимна към едната кушетка.

— Давай.

Тя извади съдраните парчета папие-маше.

— Две от тях! — избухна тя. Обърна се към Хорти и го изгледа така, все едно той беше станал яркочервен, или пък му бяха поникнали заешки уши.

— Две! — възкликна тя отново. — Мислех, че съм видяла само едно там в ресторанта. Наистина ли са твои? И двете?

— Това са очите на Боклучко — обясни той.

— Откъде се появи Боклучко?

— Получих го, преди да ме осиновят. Един полицай ме е намерил, когато съм бил бебе. Настанили са ме в Дом. Там ми дадоха Боклучко. Аз май никога не съм имал приятели.

— И Боклучко остана с теб — виж, нека да ти помогна — Боклучко оттогава е с теб?

— Да. Трябваше.

— Защо трябваше?

— Как се закопчава това?

Зена възпря импулсивното си желание да го заклещи в един ъгъл и да го държи там, докато не извлече от него информацията.

— Относно Боклучко — търпеливо каза тя.

— А. Ами, просто трябваше той да е близо до мен. Не, не близо до мен. Можех да се отдалеча на голямо разстояние, стига Боклучко да е добре. Имам предвид, стига да си остава мой. В смисъл, че можех да не го виждам даже цяла година и всичко бе наред, но ако някой го преместеше, аз разбирах, и ако някой го наранеше, мен също ме болеше. Разбираш ли?

— Повярвай ми, разбирам — каза Зена за негова изненада. Хорти отново почувства онова сладко радостно усещане. Тези хора като че ли така добре разбираха всичко.

Хорти каза:

— Мислех си, че всеки си има нещо такова. Нещо, заради което ще се разболее, ако го загуби. Дори никога не съм се сещал да попитам някого за такова нещо. А после Армънд започна да се заяжда с мен заради Боклучко. Имаше навика да скрива Боклучко, за да ме ядоса. Веднъж го беше сложил в един боклучийски камион. Толкова ми призля, че трябваше да викат лекар. Не спирах да крещя за Бокулучко, докато докторът не каза на Армънд, че ако не ми върне тоя Боклучко, ще умра. Каза, че било фик-нещо си. Сация.

— Фиксация. (Б.пр.: Частично спиране на емоционалното развитие; болезнено съсредоточаване върху нещо /псих./) Знам каква е обичайната практика — усмихна се Зена.

— Армънд, той беше луд, но трябваше да го направи. Тъй че в крайна сметка му писна да ми прави номера с Боклучко. Сложи го на последния рафт в килерчето и съвсем забрави за него.

— Изглеждаш като същинска принцеса от приказките — възторжено каза Зена. Тя сложи ръце на раменете му и го погледна сериозно в очите. — Слушай, Хорти. Това е много важно. Става въпрос за Човекоядеца. След малко ще се срещнеш с него, а на мен ми се налага да му разкажа една лъжа — една опашата лъжа. А ти трябва да ми помогнеш. Той просто трябва да ни повярва, иначе няма да можеш да останеш с нас.

— Аз имам страшно добра памет — с готовност каза Хорти. — Мога да запомня всичко, което поискам. Само ми кажи.

— Добре. — Тя затвори очи за момент, като мислеше усилено. — Аз бях сираче — започна тя след малко. — Отидох да живея с моята леля Джо. След като разбрах, че ще остана джудже, избягах с един панаир. Бях там няколко години, после ме видя Човекоядецът и аз дойдох да работя за него. Така… — тя облиза устните си. — Леля Джо се омъжи повторно и роди две деца. Първото умря, а второто си ти. Когато откри, че и ти си джудже, тя започна да се отнася много зле с теб. Затова ти избяга. Известно време работи в един летен театър. Един от сценичните работници — дърводелецът — те хареса. Снощи те хвана, заведе те в склада за дърва и ти стори нещо ужасно — толкова ужасно, че даже не можеш да говориш за това. Разбираш ли? Ако те попита нещо за това, просто се разплачи. Запомни ли всичко?

— Разбира се — небрежно отвърна Хорти. — Кое е моето легло?

Зена се намръщи.

— Миличък, това е ужасно важно. Трябва да запомниш абсолютно всяка моя дума.

— О, запомних — рече Хорти и за нейно явно изумление той издекламира всичко, което тя бе казала, дума по дума.

— Божичко! — възкликна тя и го целуна. Той се изчерви. — Ти определено си схватлив ученик! Това е чудесно. Добре тогава. Ти си на деветнайсет години и се казваш Хортънс. (Това е в случай, че един ден чуеш някой да казва „Хорти“ и Човекоядецът те види да се оглеждаш.) Но всички ти викат Дечко. Става ли?

— Деветнайсет и Хортънс и Дечко. Ъ-хъ.

— Добре. Голяма работа си, слънчице. Съжалявам, че те натоварвам с толкова много неща наведнъж! Сега, това да си остане само между нас. Първо, ти никога, ама никога не бива да позволяваш на Човекоядеца да разбере за Боклучко. Ще му намерим място тук и не искам повече никога да говориш за него, освен когато си само с мен. Обещаваш ли?