Джордж Оруел - Фермата ((Приказка за животни))

Чак след няколко дни прасетата намериха каса уиски в избата на господарската къща. Когато за пръв път се нанасяха, не бяха я забелязали. Същата нощ откъм къщата се разнесе гръмка песен, в която за всеобщо учудване се долавяха нотки на „Добитък английски“. Към девет и половина животните съвсем ясно видяха как Наполеон, нахлупил едно старо бомбе на мистър Джоунс, излиза през задната врата, обикаля в галоп двора и отново се скрива вътре. На сутринта над къщата цареше дълбока тишина. Никое прасе не даваше признаци на живот. Вече наближаваше девет часът, когато Квик се появи, крачейки бавно и унило, с мътен поглед и увиснала опашка, и по всичко личеше, че е сериозно болен. Свика животните и им каза, че трябва да им съобщи ужасна новина. Другарят Наполеон умирал!

Надигна се страшен вопъл. Пред вратите на господарската къща беше постлана слама и животните вървяха на пръсти. Със сълзи на очи те се питаха какво ще правят, ако Вождът ги напусне. Плъзна слух, че Объл все пак е успял да отрови храната на Наполеон. В единайсет часа Квик излезе да направи друго съобщение. Като последно свое дело на тази земя другарят Наполеон издал тържествен указ: пиенето на алкохол да се наказва със смърт.

Привечер обаче Наполеон, изглежда, беше малко по-добре, а на другата сутрин Квик можа да ги уведоми, че вече се възстановява. До вечерта на този ден той се върна на работа, а на следващия се разчу, че е поръчал на Уимпър да закупи от Уилингдън няколко книжки за пивоварството и производството на спирт. След седмица Наполеон заповяда да се разоре малкото ограждение отвъд овощната градина, предназначено някога за пасище на онези животни, които вече не могат да работят. Оповестено беше, че земята е изтощена и трябва повторно да се затреви; но скоро се разбра, че Наполеон смята да я засее с ечемик.

Горе-долу по това време се случи нещо странно, което едва ли някой успя да проумее. Една нощ, някъде към дванайсет, на двора се разнесе силен трясък и животните се втурнаха навън. В подножието на стената на големия обор, където бяха написани Седемте заповеди, лежеше счупена на две стълба. Зашеметен от падането, Квик се беше проснал до нея, а наблизо бяха разхвърляни фенер, изцапана четка и преобърнат съд с бяла боя. Кучетата веднага заобиколиха Квик и щом бе в състояние да върви, го придружиха до господарската къща. Никое животно не можеше да си представи какво значи това освен Бенджамин, който поклащаше глава с всезнаещ вид и, изглежда, се досещаше, но си мълчеше.

Но след няколко дни Мюриъл, докато си препрочиташе Седемте заповеди, забеляза, че има още една, която животните бяха запомнили погрешно. Те мислеха, че Петата заповед гласи: „Никое животно да не пие алкохол“, но бяха забравили последните две думи. Всъщност заповедта гласеше: „Никое животно да не пие алкохол без мярка .“

Оувес дълго лекува разцепеното си копито. Щом приключи чествуването на победата, животните започнаха отново да строят мелницата. Оувес отказа да си вземе дори един ден отпуск; за него беше въпрос на чест да не се разбере, че го боли. Ала вечер тайно признаваше на Люсерна, че копитото много го измъчва. Тя го налагаше с лапа от билки, които сдъвкваше предварително, и двамата с Бенджамин увещаваха Оувес да не се трепе. „Конските дробове не са вечни“, говореше му Люсерна, но той не вземаше от дума. Казваше, че вече има само едно истинско желание — да види мелницата завършена, преди да стигне до пенсионна възраст.

В началото, когато за пръв път се формулираха законите във Фермата на животните, беше решено пенсионната възраст на конете и прасетата да е дванайсет години, на кравите — четиринайсет, на кучетата — девет, на овцете — седем, а на кокошките и гъските — пет. Договориха се да има щедри старчески пенсии. До този момент нито едно животно не се беше пенсионирало, но напоследък този въпрос все по-често се обсъждаше. Сега, когато малкото пространство отвъд овощната градина беше определено за ечемик, се понесе слух, че единият край от обширното пасище ще бъде ограден и предоставен на остарелите животни. Говореше се, че пенсията на конете ще бъде два килограма и половина зоб на ден, а през зимата — седем килограма сено, като на официални празници ще им дават по някой морков или може би ябълка. Дванайсетият рожден ден на Оувес се падаше в края на другото лято.

В тези дни животът беше тежък. Зимата бе сурова като предишната, а храната — дори още по-оскъдна. Отново бяха намалени дажбите на всички животни, освен на прасетата и кучетата. Квик обясни, че прекалено строгото спазване на равенството при дажбите е в разрез с принципите на анимализма. Във всеки случай никак не му беше трудно да докаже на останалите животни, че както и да изглеждат нещата, в действителност храната им не е оскъдна. Засега, разбира се, бяха сметнали за необходимо да се направи корекция на дажбите (Квик винаги говореше за „корекция“, а не за „намаление“), но в сравнение с времето на Джоунс бе постигнат огромен напредък. Четейки бързо цифрите с писклив глас, той подробно им обясни и ги убеди, че сега имат повече овес, повече сено, повече ряпа, отколкото са имали в дните на Джоунс, че работят по-малко часове, че питейната вода е по-чиста, че живеят по-дълго, че по-голям процент от малките им оцеляват, че имат повече слама в обора и не страдат толкова от бълхи. Животните вярваха на всяка дума, изречена от него. В интерес на истината, Джоунс и онова, което той символизираше, почти се бяха изличили от паметта им. Те знаеха, че животът днес е тежък и оскъден, че често са гладни и мръзнат, че когато не спят, обикновено работят. Но едно време несъмнено е било по-зле. Те искаха да вярват, че е така. Освен това тогава са били роби, а сега бяха свободни и този факт променяше всичко, както не пропускаше да подчертае Квик.