Теодор Стърджън: Вълшебниците от Ксанаду

Беше човек, на когото можеше да убегне само очевидното, а очевидните неща са толкова малко.

И все пак къщата го свари неподготвен. Разпозна я едва когато с момчето бяха прекосили наполовина подобната на парк местност, сред която бе разположена.

Конструкцията й се лееше в свободни форми, на места се издигаше високо, на места едва се различаваше между лехите; там някаква стая преминаваше в тераса; попаднала под покрив, поляната неусетно се разстилаше в килим. С открити решетки и умело съчетани цветове къщата бе разделена по-скоро на пространства, отколкото на стаи. Стена нямаше никъде. Нямаше нито къде да се скриеш, нито какво да заключиш. Цялата земя и цялото небе свободно нахлуваха в къщата и тя ставаше един огромен прозорец към света.

Още щом я видя, Брил усети, че мнението му за местните жители започва леко да се променя. Той продължаваше да ги презира, но вече обхванат и от съмнения. Хората, такива, каквито ги познаваше, се вместваха в рамките на едно основно обобщение: „Всеки човек има какво да скрие“. Срещата му с начин на живот като този не го накара да промени мнението си — стана само по-бдителен и се запита: „А как ли го крият тук?“

— Тан! Тан! — провикна се момчето. — Водя един приятел.

Откъм градината се приближаваха мъж и жена. Мъжът беше едър, но иначе толкова приличаше на Уонайн, че в роднинството им не можеше да има никакво съмнение. И двамата имаха дръпнати сиви очи, светли и доста раздалечени, и червена, почти оранжева коса. Носовете им бяха едри и издаваха финес, устните — тънки, но изтеглени и добронамерени.

Ала жената…

Доста дълго Брил не се осмели да я погледне, не се осмели да повярва, че може да има такава жена. Когато я съзря, допусна, че е само видение, от чиято реалност отпиваше на боязливи глътки, и постепенно се убеждаваше, че на този свят може да има такава коса и лице, и глас, и тяло. Тя подобно на съпруга си и на момчето беше облечена в пъстроцветен воал, който според капризите на вятъра се превръщаше в туника с червен колан.

— Това е Брил от Кит Карсън, планета от системата Съмнър — изстреля момчето, — член е на Върховната власт, планетата му е втора в системата, знаеше поздрава и не го сгреши. И аз също — добави то през смях. — Това е сенаторът Танайн и майка ми Нина.

— Добре сте ни дошли, Брил от Кит Карсън! — поздрави го тя.

Отново в плен на изумлението си той отвърна поглед и наведе глава.

— Заповядайте вътре — покани го сърдечно Танайн и го преведе през една градинска беседка, която, оказа се, не беше само свод, но и вход.

Стаята беше просторна, по-широка в единия си край, отколкото в другия, макар и едва доловимо. Неравен, в единия ъгъл подът постепенно се издигаше в покритото с мъх хълмче. Тук-там се мяркаха речни камъни — или поне така изглеждаха — някои бели, други сиви, набраздени с жилки; ръката ги усещаше като плът. Това бяха единствените мебели, като се изключат няколкото ниши, подобни на полици и маси.

През стаята ромоляха пенливите води на един привидно открит поток, но Брил забеляза, че босите нозе на Нина стъпват върху нещо невидимо, което покриваше потока чак до вливането му във вира в другия край на стаята. Същият вир се виждаше и отвън и не можеше да се определи дали бе в къшата, или извън нея. До вира растеше огромно дърво, облегнало на брега натежалите си клони. Очевидно и царствената му корона беше обвита в мрежата на същото невидимо вещество, което покриваше потока.

Всичко това действуваше на Брил прекалено подтискащо и той с изненада усети, че го пронизва тъга по високите стоманени градове на родната му планета.

Нина им се усмихна и излезе. По примера на домакина си Брил се отпусна на земята или на пода, там, където той се издигаше в бряг или стена. Нещо у Брил се бунтуваше срещу липсата на замах и самоконтрол, на ясно очертани граници в този безразборно нахвърлян проект. Но той беше привикнал и винаги успяваше да не издаде чувствата си пред туземците още от първия момент.

— Нина ще дойде при нас след малко — каза Танайн.

Брил, който наблюдаваше през прозрачната стена насреща бързите движения на жената из двора, едва овладя вълнението си.

— Вашите обичаи са ми непознати и ми е чудно какво прави тя в момента — каза той.

— Приготвя ви ядене — обясни Танайн.

— Тя?

Танайн и синът му го последнаха учудено.

— Това необичайно ли ви се струва?

— Доколкото разбрах, дамата е съпруга на сенатор — отвърна Брил. Това беше убедително като обяснение, но само за него. Погледът му скачаше от лицето на момчето върху това на сенатора. — Може би аз разбирам нещо друго под сенатор.