Теодор Стърджън: Вълшебниците от Ксанаду

— Надявам се, че ще се чувствувате удобно в това… тук — отвърна Танайн с едва забележима отсянка на сарказъм.

— Точно в такова съм свикнал да живея — отговори Брил надменно.

— Елате тогава.

— Къде?

Снажният мъж му направи знак да тръгне и мина през беседката. Брил го последва, като премигваше на закъснялата розова светлина на слънцето.

На полегатия склон над къщата, на средата между него и планинския връх отвъд имаше ливада, покрита с червена трева, каквато Брил забеляза и на връщане от водопада. Сред ливадата се беше събрала тълпа от хора, които се суетяха като нощни пеперуди около лампа; ефирните им пъстроцветни дрехи проблясваха и искряха е хиляди нюанси. В средата на тълпата се забелязваше някакъв предмет, подобен на ковчег.

Брил не можа да повярва на очите си, след това упорито не искаше да повярва и най-накрая, когато приближи, отстъпи и призна пред себе си: това бе постройката, която току-що беше скицирал. Гледаше как хората, между тях и деца дори, щъкат насам-натам около и над нея, как запояват ръба между покрива и стената с някакво бучащо устройство и слагат мрежа на вентилационните процепи.

Едно малко момиченце, едва проходило, безстрашно се приближи към него и по бебешки неразбрано го помоли на Стария език да подаде ръката си. После я притисна към пластинката, която носеше.

— За да ви направят ключове — обясни Танайн, докато наблюдаваше как детето изтича до един мъж, застанал на вратата.

Той взе пластинката и изчезна вътре. Видяха го да се навежда до леглото. Едно момченце ги настигна и изтича покрай тях, хванало в ръка лист от същия материал, от който бяха направени покривът и стените. Той изглеждаше лек, но слабо грапавата му млечнокафява повърхност създаваше впечатление за голяма якост. Когато спряха до вратата, те видяха как момченцето взе материала и го постави между единия край на леглото и вратата. Изглади го внимателно, като го притисна към стената, чукна го оттук-оттам с ръка и ето я исканата от Брил маса, хоризонтална, устойчива, и всичко това без скоби и подпори.

— Стори ми се, че все пак харесахте вида на някои от тези неща. — Беше Нина с подноса. Направляван от нея, той се понесе към новата маса. Тя махна весело и излезе.

— След миг ще съм при теб — извика Тан, като прибави три напевни срички на езика ксанаду, които, както заключи Брил, бяха някакви гальовни думи. Нямаше и съмнение, че звучаха така. Тан отново се обърна към него и се усмихна:

— Е, Брил, как ви се струва?

Брил само можа да попита:

— Кой издаде нареждането?

— Вие — каза Тан, а, изглежда, отговор на това изобщо нямаше.

Брил видя през отворената врата как тълпата вече се пръска и хората се смеят и сладко си напяват нещо на своето наречие. Той видя един млад човек да бере алени цветя от розовата морава и да ги подава на едно усмихнато момиче и необяснимо защо сцената го подразни. Обърна се рязко и се залови със стените, почукваше ги, надзърташе през процепите. Танайн коленичи до леглото, широките му рамене издуваха дрехата при всеки негов напън върху шкафа. Сякаш се бореше с твърда скала.

— Сложете си ръката тук — каза той и Брил прилепи ръкавицата си до пластинката. Две врати се плъзнаха настрани, той се наведе и надникна вътре. Шкафът беше осветен и в дъното се виждаше боядисаната в бежово стена на постройката и удебелената преграда, която служеше за подпора на леглото. Той отново докосна пластинката и вратите тихо се плъзнаха обратно. Затвориха се толкова плътно, че едва можа да различи къде се допират.

— Същото е и с вратата — каза Танайн. — Никой друг освен вас не може да я отвори. Ето и вода. Не казахте къде да я сложим. Ако тук е неудобно…

Брил приближи ръка до кранчето и водата се изтече в една мивка под него.

— Не, така е добре. Работили са като специалисти.

— Те са специалисти.

— Изпълнявали ли са някога такъв необикновен проект?

— Никога.

Брил го изгледа втренчено. Този простодушен туземец едва ли можеше умишлено да го прави на глупак. Не, това трябва да е смислова грешка, някаква промяна в значението на думите, настъпила с течение на времето и отдалечила двата езика от тяхната първооснова. Няма да остави нещата така, но по-нататък ще мисли по това.

— Танайн — попита той изведнъж, — колко сте на Ксанаду?

— В областта — триста, на планетата — дванадесет, почти тринадесет хиляди.

— Ние сме милиард и половина. А кой е най-големият ви град?

— Град ли — замисли се Танайн, сякаш искаше да изрови от паметта си нещо забравено. — А, град. Ние нямаме градове, а четиридесет и две области като тази, някои по-големи, други — по-малки.