Емилиян Станев - Антихрист

Пристигна кастрофилаксът с войници, прегледаха здраво ли са заключени веригите ни. Събуха ни боси, навлякоха ни вретища и заповядаха да се строим в двора. А зад оградата чакаха жителите на Търновград, току-що излезли от черквите, понеже денят беше неделя, и щом се показахме на улицата, клепала и камбани забиха на умряло. Тълпата взе да ни замеря с камъни и да хвърля пепел по главите ни. При тържището се сбрахме с жените — и те боси и оплюти, и те закриват лицата си с лакти. И като гледах как някои се препъват в дългите вретища, как се клатушкат и гънат черните еретически редици, а край тях подобно псета, що лаят пътници, подтичват, плюят и ругаят настървени попчета и болярски отрепки, залюлях оковите си като кандилница, кога се пее тропар над мъртвец, и възкликнах в себе си: „Не е много умен дяволът, но човекът е глупав. Да се чудиш колко е слаб разумът му!“

Поведоха ни към северната врата на Царевград и се разбра, че ще ни съдят в палата. Зад вратата, нагоре към палата, мало и голямо се натрупало на гроздове в тесните улици, от прозорци и врати се надвесили стари и млади, от кулите и крепостната заничат войници, вси кучета долу лаят на поразия и орляци врани грачат. В сивото дъждовно небе тържествено кръжат рошави орли — знаят, че щом людете се вълнуват, очаква ги пир. Между глъчката и звъна на железата чувах как мама изплакваше. Съседки я утешаваха и увещаваха да стои мирна. Тя ме викаше по име и молеше да се покая, пък аз поздравявах познати, да гледам как свеждат глави и се крият зад гърбовете на другите.

Спряха ни под крепостната стена на палата. Болярски жени, граждани, монаси чакаха пред двукрилата врата, обкована с желязо. По едно време вратата се разтвори, пуснаха да влязат болярките и някои други, но майка ми не пуснаха, та ми олекна. Излезе подякон със свитък, извика имената на Босота и следовниците му. Не ги видяхме до деня на позорището — осъдените извеждаха през другата врата към тъмницата. Дойде и нашият ред, влязохме в двора. Там царски служители и чернокапци притичваха насам-натам. В тронната ни вкараха от задната врата. Всекиго от нас водеха по двама яки дятци. Поради мрачния ден запалили лампади и по мозаичните образи отблясъци като в черква, мирише на изгорял восък, на ливанто и топло от човешкия дъх. В дъното, на трон, Иван-Александър, застарял, но оше румен, цял в пурпур, държи кълбото и кръста. До него цар Иван Шишман, и той в престол. Над двамата изписан двуглав орел на стената. Отляво патриархът Теодосий, архиереи, епископи с жезли, с мантии — ще речеш, златотъкана шевица, опасала стената до черното духовенство. Пък то стърчи като черна гора и потраква с броениците. Нашите от лаврата — Сава, Тимотей и кир Дионисий в средата. Светият седнал в началото на тая гора, до него Евтимий. Поклоних им се, но на моя поздрав отвърна само Евтимий. Сполай ти, велики человеколюбче! Макар и Юда да бях, кланям ти се и те люби грешната ми душа! Твоят поздрав, що не заслужавах, възпламени духа ми, измъчен от Сатаната. Дано си разбрал, че не с моите съдници исках да споря, но с тебе и моята дързост бе откровение пред тебе…

Отдясно на техни царства — велики боляри, военачалници, там и Черноглав си реши брадата и се надува. В средата — маси с червени покривки и писари с пачи пера като псета, настанени в столици. На средната маса разпятие и пред него, сякаш кърваво сърце, венецианско кандило гори.

Първи изправиха на съд Калеко. Излезе висок йеродякон и го попита признава ли заблужденията си. Припомни му, че няма непростим грях, стига да се разкае като блудницата, като разбойника на кръста, братски искали да му помогнат и прочие. „Падни пред всемилостивия и пресветата му майка, отречи се трикратно от Сатаната и ще бъдеш отново приет в лоното на единната, свята, съборна църква,“

Изслуша Калеко йеродякона, в кървавата светлина на венецианското кандило се открои голямата му, оплюта глава, изсумтя и рече: „От чие име ме съдите? От името на Саваот или от името на брата му? Ако е от името на единия, присъдата ще бъде несправедлива, защото не може да бъде виновен слугата, който изпълнява заповеди на двама различни господари. Ако речете, че съдите от името на двамата, съд не може да има, понеже те са в противоречие.“

Утихна православният събор, че и броениците не се чуваха, някои закашляха, но то трая миг, два. И както вятър обгонва висока трева, така се разлюляха духовници и велможи и глух ропот мина по редиците им, а по лицето на благоверния самодържец се разля усмивка от любопитство. Гласът на йеродякона проехтя като тръба в битка: