Емилиян Станев - Антихрист

За престолната потегли и самият Черноглав с колесницата, стъкнат като за пред цар, и синът му с дружина стражници и слуги. Младите болярки се измолиха и те да погледат как съдят и наказват на позорището, само майка им остана в къщи.

Вързаха ме с въже през врата и ме накараха да вървя отпред, заобиколен от стража. Стигнахме в Търновград следобед и влязохме през Асеновата врата във вътрешния град. Разярен беше народът срещу еретиците и най-вече на евреите — смяташе ги виновни за нашествията на агарянците, защото гневели бога — по улиците бе излязъл да ги посреща и сам да ги лови. Гълчеше и събираше камъни, децата и те, пък жените — най-люти. В еврейската махала се чуваха писъци, извличаха от къща евреи. Там ходеше стража да укротява народа, а пред къщите на знатните, роднини на царя, пазеха царски люде и никого не пущаха да се приближи.

Като ме видяха, тълпа стълпи колесницата и питаха болярина жид ли съм, или еретик. А той каза високо: „Тоя е на Тодор Самоход зографа син. Кратунар, съботник, сатанинска влъхва. На царски съд подлежи. Отстранете се!“ — И накара колесникарят да шибне конете, та тичах като вързано псе през моста над Янтра до градската баня, дето беше и тъмницата. Там ме предаде на царския тъмничар и на кастрофилакса. Тъмничарят ме огледа и рече: „Ти ли си богомилският дедец, главатарят на кратунарите, дето отричат цар и вяра? Казвай, да знам къде да те запра!“ Рекох му: „Не съм еретик, погрешно съм докаран.“ Но боляринът му разказа кой съм. Тогава царският тъмничар поиска да ме затвори в метоха, ала кастрофилаксът нареди да бъда в тъмницата.

Затвориха ме в една килия, пълна с тиня, понеже Янтра навлизаше, когато придодеше. Помолих тъмничаря да не издава името ми, защото имам майка и сестра на Царевец. И той, като се убеди, че съм син на покойния царски зограф, остави ме в по-суха килия. Но след няколко дни тъмницата се напълни, та ме отведоха в друга хумба, дето бе привързан към стената с вериги турчин, акинджийски стотник, хванат в плен. Заповядаха ми да го храня и да не му позволявам да вика нощем. Разпънат беше агарянецът и вонеше, но бе силен мъж — вярваше в техния бог, а нашия презираше. Погледна ме вълче и щом разбра, че говоря гръцки, рече на развалено: „Мен ще режат глава, защото убил на бой ваш бинбаши. Ами ти защо? Взел душа или крал?“ „Не знам, казвам. И бог не знае вината ми.“ „Лъжеш, гяур. Аллах знае всичко. Все не знаете в що е вината ви, защото сте неверници. Затуй Аллах ви предава в ръцете ни.“ Жегнаха ме тия думи, но се утеших: „Какво знае за бога тоя див човек?“ Ръцете му се подули като кросна — ръждивите скоби се впиваха в китките им и тъй бе висял с дни. „Гяур, казва, махни сюрменцата да отпусна ръце. Аллах ще те възнагради.“ Съжалих го, издърпах железните жегли и щом си измъкна ръцете, зави му се свят и падна. „Хайде, рекох, легни да спиш. Ако тъмничарят види, мен ще прикове.“ Сутринта пак го приковах на стената, а той пее тяхна си песен: „Който сам падне, никой не му е крив.“ И вече не попита за вината ми. Всеки ден очакваше да го посекат, но скоро го размениха срещу наш пленник и останах сам в хумбата. Прав излезе агарянецът — възнагради ме бог по-късно, нека му дойде времето — и за това ще напиша. А сега за срещата с Евтимий и как ме съдиха и жигосаха…

Същия следобед, щом отведоха турчина, тъмничарят ме изведе в двора. Поля ми да си плисна на лицето, накара ме да изтърся дрехата си, да се среша. Пък дворът пълен с евреи и еретици като кош с риба. Гълчат, някои пеят псалми, други плачат, трети се кривят на стражата и тя ги усмирява с маждраците. Всякакви люде — търновградски и чужди, — но от нашите само двамина.

Тъмничарят ме въведе в килия, постлана със слама, заръча ми да седя и да чакам. По едно време глъчката в двора затихна и чух, че водят някого в подземието. Похлопа се на вратата, нечий глас рече: „Боже наш, помилуй нас!“ По гласа познах кой стои там и онемях. И пак: „Боже наш, помилуй нас!“ Трябва да отвърна „амин“, но не рачи проклетата душа. Дебалата врата, скована от греди, заскърца, отвори се и пред мене застана Евтимий с посох и енголпие върху расото. Камилявката му обра паяжините по тавана. Наведох глава, гледам в краката му и мълча.

„Ти ли си, чадо Теофиле? Защо не ме погледнеш? Срамуваш ли се, или мракът ти е толкова мил, та не искаш да излезеш от бездната му? Или гордостта ти чака да се утоли в твоята гибел? Или си достигнал ненавист към словото, ти, който съчинителствуваше дивни изповеди пред бога? Нима божественият дар се е превърнал в жило и отрова и ангелът е престанал да се бори със Сатаната, защото е победен и прогонен от сърцето ти?“