Емилиян Станев - Антихрист

Вървя край брега и си мисля, че трябва да взема сулицата да пробода сома, за всеки случай ново въже и дълъг прът. Гледам, ладията стои на пристана, никакъв пътник няма. Като влязох в дворчето, чух, че палашът ръмжи в сянката на стряхата, в хижата мъжки глас шепне, нещо шуми, някой пъшка. Ритнах вратата. Невестата повалена на одъра и Доросий над нея — успял да я разголи, ала подрасникът му пречи, та го запретва. Не помня какво съм изревал и как съм го хванал за брадата. Як беше и под расото носеше къс меч, но го оставил с камилявката на печката. Разхвърчаха се бурените, одърът се смаза — аз отгоре, той отдолу, давим се като вълци. Софричката се прекатури и ножът, с който порех риба, блесна пред очите ми. Доросий го грабна, мушна ме в рамото, но нямаше замах, та острието се заби леко. Разбрах, че един от двама ни не ще излезе оттук жив, успях да превия коравата му ръка и да изтръгна ножа… Прости, господи, оная люта ярост и че безсрамно я изповядвам. В нея беше и омразата към Доросий, и омразата към лицемерието човешко, и към тебе, задето порази с Таворската вяра и дух; и към самия мене заради безпомощността ми, ма и отчаянието от жестоката ти тайна; и яростта мъм дявола — всичко най-лошо, дошло от най-до-брото в душата ми. И заклах калугера на патомата, както се коли гергьовско агне…

Не ми се иска да разказвам за това. Дяволът стои зад гърба ми и шепне: „Забрави и мене, както беше забравил бога. Стани твар безпаметна, ще се отървеш от съвестта. И защо ли се мъчиш с перото? Като не знаеш за какво е създаден светът, що нижеш празни думи за сладка самоизмама на душата си? Ала от словото е създаден светът, чрез словото го и възприемаме и ако то е лъжа, лъжа е и светът…“

До вечерта лежа Доросий възнак на патомата, покрит с едно козениче, да не го плюят мухите и да не гледам прерязаното му гърло. Арма хленчи и се тръшка — очакваше и нея да заколя. Ударих я в тила и я извлякох за косите на двора. После, като се измих на реката, накарах я да разкопае окървавената патома и стените и отново да ги измаже. „Две души погубих казвам, кучко! Сама си искала да легнеш с калугера. Трябва да те затрия, света и себе си да отърва от зло.“ Гледа ме покорно, а в погледа й възхита…

Щом мръкна, напълних подрасника на Доросий с камъни, омотах го в расото и го хвърлих в реката. Легнах на одъра — мрак нощен и мрак в душата. Реката плиска и ме вбесява. Преди ме приспиваше, сега умът ми в нея — дали няма да изхвърли заклания. Станах да проверя, разходих се покрай брега и се сетих за сома. Не е зле утре на ранина да го отнеса в манастира, нека видят с какво съм се занимавал вчера. Съблякох се и го измъкнах. Като съмна, сложих го в ладията и казах на Арма да не се показва от хижата. Тъкмо прекарах ладията на другия бряг, гледам едно калугерче се готви да прегази с коня си бързея. Повиках го. „Виж какъв сом хванах. Върни се да го занесем в манастира, докато е пресен. Вчера цял ден съм се мъчил, дордето го уловя.“ Калугерчето като чер скакалец се пули в сома и преглъща. „Ами като съм тръгнал при негова светлост болярина да диря отец Доросий? Трябваше да се върне снощи — никакъв го няма, пък негово преподобие игуменът го вика по една работа.“ „Имаш време — рекох. — Да натоварим сома на коня и да го отнесем. Втори път я хвана подобен, я не. Тлъст е като свиня.“ Склони, та продадох сома в манастира и се върнахме с калугерчето рано-рано. По пътя ми разказа, че боляринът Стан Черноглав много обичал Доросий и сигурно го е задържал. Отец Доросий любел да си похапва, а в болярската къща готвели за чудо и приказ. Боляринът бил ктитор на манастира, но оттук не минавал, а през своето село, защото там пътят бил добър за болярската колесница. Ако отец Доросий днес е тръгнал с болярската колесница, щели да се разминат…

Него ден не ядох от предчувствия. Арма като напук бе сготвила добра гозба и все ме канеше да ям. Разсърдих се и хвърлих гозбата с гърнето в реката.

Привечер калугерчето се върна. „Мина ли?“ — вика. „Не е минавал. Никой не е минавал.“ „Вчера сутрин тръгнал за насам, казва. Дали разбойници не са го хванали за изкуп? Недай боже. Тъй стана с игумена на Плаковския. Колко пъти викахме на отец Доросий да не ходи сам и пеша.“ Замина си и аз се поуспокоих; „Разбойници са го хванали за откуп.“ Казах на Арма, ако стане нещо, да рече, че, Петко Чукала ме е разпитвал кога минават оттук търговци и побирчии. „И помни, рекох, ако ме издадеш, и ти ще увиснеш на същото бесило.“

Минаха два дни. На третия ливна един дъжд, реката придойде, отнесе Доросий и го изхвърли край манастирската воденица. Пак наставих Арма какво да говори и ето че към пладне пристигна боляринът със сина си, довел стражници. С тях игуменът на манастира и двама стареи.