Емилиян Станев - Антихрист

И като я съблякоха, та свалиха конопената й риза до кръста, бялна се дяволската й плът, люшнаха се розовите й гърди, дорде ги прихване с ръце, и светнаха плещите й като преспи под пролетно слънце. Палачът накара стражник да я хване за косата и да я приведе, а боляринът що не подскочи на стола, плесна се по коляното и се хвана за мустака. „Бре, казва, че нея слънце не я виждало, какви добитъци е пасла? Чакай, още не удряй, Кочо, може да признае.“ — И очите му като на кот, кога дебне врабец. Ала с късмет бе родена моята пагубница. Пристигна на кон монах, та при болярина. Манасий, дето надничаше през прозорчето на килията да ме гледа гол, когато исихаствувах…

„От Кефаларската света обител идвам, твое болярство. Снощи негово преподобие игуменът на «Свети Илия» проводи брат да възвести що е станало с отец Доросий, царство му небесно. Еретик, казват, го убил, наш монах бивший, помилуй, господи! Та дойдох дано го позная по повеля на негово преподобие нашия игумен Евтимий.“

Кръсти се мръсникът, благославя болярското семейство и народа. „И оризмо е издал нашият просветен от бога самодържец срещу поганците съботници и срещу вси евреи и смутители на Христовото стадо. В светата лавра още преди два дена вестиар Конко разгласи.“

Боляринът е начумерен. „Оризмо ли казваш? Що гласи то?“

„Да се ловят еретиците и да се водят на съд в Търновград. Висшият клир отива в престолната тия дни.“

Не беше по угода на болярина царската заповед — отнемаше му правото да ме съди като еретик. Тоя болярин подобно на много други самоволно властвуваше в своя катепаникон, обичаше да устройва съд, позорище и всякакви зрелища за развлечение. Заби глава в корема, брадата му се раздвои повече. „Аз, казва, съдя за убийство, пък за еретичество ще го предам на царските тъмничари. Ти, отче, го погледни, дано го познаеш.“

А Манасий отдавна ме бе видял и познал. „Че какво ще го гледам, твое болярство? Той е — бившият наш монах Теофил, христопродавец и вероотстъпник. За удавник го мислехме.“ И разправи кой съм и как съм избягал от манастира.

Като чу чий син съм, Черноглав ме изгледа свирепо: „Не може да бъде Тодор Самоход такъв злодей да извъди! Защо лъжеш бе, куче проклето, че не си бил еретик? Баща ти от гроба да излезе, щом те види, жив ще поиска да влезе. Казвай, защо закла Доросий?“

Отрекох и боляринът се развика: „Кочо, започвай. Нея остави!“

Стражници ме повалиха, смъкнаха ризата ми. Палачът зашиба гърба ми с волската жила, дорде загубих свяст. Поляха ме с вода и пак питат: „Ти ли уби Доросий?“ А през това време Арма пълзи на колена пред болярина: „Не го бийте, не е той. Петко Чукала е.“ Пък селските старейшини и селяните викат: „Бийте го, господарю, да признае! Бийте го!“ — защото по закон селото трябваше да заплати на манастира глоба за убийство.

Най-сетне повярваха, че не съм убил архимандрита и ме затвориха в кулата. Легнах по очи, гърбът ми гори, ярост ме души. Заклевах се, ако остана жив, да светя маслото на болярина. Ами какво да правя с Манасий? Всички в лаврата ще узнаят — Теодосий и Евтимий, целият Търновград и майка ми, клетата. Докато бях незнаен, сам себе си убеждавах, че не е съществувал нито инокът Теофил, нито съчинителят, нито хубавото момченце, а сега се връщаше миналото, идваше адът…

По вечеря влезе ратай. Носи паница с грах и танур с масло. Намаза ми гърба. „Болярските дъщери те съжалиха, казва. Изпращат ти ядене. А жена ти изпроси маслото.“ Попитах го Арма пак ли е в хамбара. „Не е, оставиха я да спи при ратайкините. Господарят рече, че не била еретичка. Ще ти вземат хубавата булка, братко, за наложница. На жени налита старият випирин. Почакай, и вода, и конски чул ще донеса да легнеш…“ Не ща да говоря за мъките си през тая нощ в болярската кула. Те бяха само начало. Зачаках съдбата като звяр в капан и не мигнах до сутринта, когато рано-рано ме поведоха към Търновград да ме предадат на съд. Не видях вече Арма, нито чух нещо за нея.

Тя беше враг на мъжка святост и съвършенство, а сама диреше святост…

А след като ме съдиха и жигосваха в Търновград, нямах вече право да встъпя в брак и заживях в безбрачие с разни жени, които срещах, нещастни и окаяни като мене, по друмове и пепелища из Романя…

Кой знае, братя, един ден, когато човекът ще узнае много и много тайни на естеството земно и небесно, дали ще узнае нещо повече за себе си, та вярно да мери делата си и справедливо да съди братята си? И възможно ли е чрез познание да станем еднакви по мисли и въжделения и тъй да върнем рая на земята?…