Емилиян Станев - Антихрист

Затвори се пред мене грозната врата, издрънча ключалката, изстена душата ми. Отиде си Евтимий…

Няма да достигнат нито сили, нито храна да описвам, както започнах. Трябва кратко.

В навечерието на съда ме оковаха във вериги, та в подземните килии на метоха, дето запираха полудели монаси и крадци на черковно имущество.

Там бяха нашите и Босота, по прякор Тъпчикръст. Той и ученикът му Стефан проповядваха масилиянската ерес.

Вътре мрак, воня и смрад, а Калеко и Босота се счепкали кое учение е по-вярно. Единият вика: „Не мами людете с избавление, защото развеселяваш Сатаната и спомагаш за по-голямо человекоизтребление. Ако премахнеш владиката и болярина, дяволът ще се загнезди в попа и в отрока!“ А другият като из хромел: „Содомски сводници, хусари и крадци! На Мамона служите, в развратна тиня тънете и за мъдреци се смятате.“ Сбиха се, задрънчаха веригите — самият Сатана се смееше с железен смях. Като мина и боят, налягахме да спим на плесенясалата земя. Всеки се върти, пъшка — умът се бори с утрешния съд, душата го утешава с надежди за друг живот. Внушавах си: „Предай се на безумието, че то е и в твоите превъплощения. Кой си? Поетът или еретикът и убиецът? Безумието е най-достоверно, понеже е безсмислено.“ Но не излизаше от ума ми Евтимий — тъгувах по някогашния Еньо, както елен тъгува над пресъхнал извор в жарък ден. И като лежах и оковите студенееха по снагата ми, в просъница и унес слушах въздишки и бълнувания, някой ми заговори, както преди, когато заспивах върху пода на манастирската килия. „Ти си бога, когото търсиш. Не си ли разбрал, че няма закон вън от твоята воля да те предпази от злото в тебе освен закона, който ти сам ще си наложиш? В тебе е светецът и убиецът, горният и долният свят. Кого ще предпочетеш? Само в този избор ти си свободен! А който се натовари със сладостното бреме на дълг и закон, не търси вече свобода. Тя се е освободила от себе си — никой не иска нещо, което не му е нужно!… Седни на твой престол, увенчай се със своя слава!… Алилуя, вярвай и слави само твоя бог без име и без черква. Забрави ли, че той ти донасяше най-чистите радости, когато ти не беше станал Искариот, и ти откриваше сладките тайни? Ти го смяташе общ за всички, но той е само твой, понеже всеки го вижда според себеустроението си… Нали заради него напусна родители и покри лицето си с черния параман? И за кого, ако не за него, съчинителствува да възпееш творенията му? Той е във всички времена, макар да носи имена на много богове…“ Такива горди мисли ми се внушаваха и си рекох: „Това е гласът на заключената истина, която охулвах! Величественият порядък на мирозданието пак ме осени. Ето човешката участ на тая земя! И колкото радостна, толкова и страшна е тя. Тук са изворите на вярата, красотата, художествата и боговете — венците, с които човекът се е окичил и отделил от тварите. Само чистотата на духа съзира целеустроението на света зад противоречията.“ Радостна сила ме разтърси и душевна бодрост, поиска ми се да рипна и всякакъв страх пред съда изчезна. Спомних си моите разсъждения в манастира, че трябва да се спасявам с оная истина, която само сърцето знае, с други очи погледнах заровения в трапа на нашето лозе, пък себе си като безумец, що върви през житници и плодни градини, а бере омайно биле и змийски хурки.

Но дяволът, дето мижи като котарак над поганец и се преструва, че не го вижда, като ме остави да се порадвам на нови надежди за спасение, съсече полета на духа, както стрела прекъсва полета на птица. „Теофиле, казва, не са ли предсмъртни тия твои мисли? Дали немощният ти ум не се самооблащава? Нима забрави Таворската? Хубаво знаеш, че утре, ако не ти отсекат главата, ще ти отрежат езика. И кой ти ги нашепва? Ами ако съм пак аз, както тогава в болярската черква? Какъв е тоя химн за целеустроението? Щом сам създаваш закон за себе си, какво общо има той с мирозданието, чието устройство не познаваш? Не разбираш ли, че щом се слагаш на свой престол, какъв ти бог и величествен порядък на вселената?… И кой пръв поиска да постави престола си над облаците и да стане подобен на вишния? Не съм ли аз?…“

Скочих на нозе от мъка и горест, сякаш душата ми приживе влезе в геената огнена, и си припомних думите на архистратега Михаил, дето ги казва на Богородица в пъкъла, „Който се затвори в тая тъмница, бог не си спомня за него.“ И ми се стори, че нададох вик, като вопъл, дорде премине мъката. Тогава видях копието на един от стражите вън, опряно о желязната решетка на прозореца, натъркаляните като черни снопи еретици — мъже силни, но безумни, които утре по-безумни щяха да съдят. Възвърна се бесът, та викнах на себе си: „Пак си повален, нещастнико! Утре Сатаната ще бъде твоят лукатин и ще се присмее на съдниците, глупци като тебе! Дано те посекат, да не се мъчиш в земния ад!“ Дойде дъждовно утро и чухме как затворените в тъмницата евреи запяха Давидови псалми.