Емилиян Станев - Антихрист

Дори Евтимий не се възмути, когато невестулката падна на колене, хитроумно опроверга кратунарските заблуди и трикратно се отрече от Сатаната. Братя, какво ми пречеше да постъпя и аз като него? Щом бог ме е предоставил на дявола, спасението беше в комедията, която лукавият поп разигра. Ала като везни е устроен човекът. На едното блюдо е животът и умът го защищава най-подло, на другото е душата. Пък тя, с копнежи към други светове, но вечно неубедена и неразумна, петимна за вяра, във вечна крамола със себе си и света, ламти да се освободи и от бог, и от дявол и се мята, клетата, от ония предвечни времена, когато е изменила на господя, та оттогава предпочита смъртта пред позора.

Като слушах мерзкият поп как лицемерно се разкайва, гордият бяс, с който се готвех да се присмея над събора, ме напусна, обзе ме отчаяние и като мълния мина през ума ми, че нито човекът, нито светът са защитими. Тогава усетих, че силите ми отпадат в безразличие… Ала нека си почина и припомня що беше, дано го изкажа по-ясно…

Проклети да са очите, дето виждат и това, което не разбират! Като двама слуги слагат на господарската трапеза мед и отрова, объркват господаря си и го хвърлят в съмнения. Погледна как се е сплело в човека божие и дяволско, трепне сърцето — не знае обича ли, или се надсмива, прощава ли, или презира. Светът ми се представя в духове и образи предвечни и ту ме хвърля в черно отчаяние, ту в ангелско безумие, с което се наслаждавах в ония дни, отминали с монаха Теофил и с хубавото момченце в Търновград. То беше и в поразяващата Таворска, и в погребания Исус в трапа на лозето ни. И Арма бе в него, и цветето, що цъфти, и небесната вис виждах чрез него.

В тия съдни дни ми се откри правдата в думите на великия Евтимий, с когото бях в духовна вражда, както дяволът с господа, казани, когато ме прие втори път в игуменарията. „Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад да отсъдя накъде ще я насочиш — дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е като да застанеш между рая и ада. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живееш без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и пъкъла…“ Но що да сторя, наставниче, като виждам едното и другото? Не е ли едноок онзи, който съзира само единия от световете? Или трябва да обърнем погледа си към горния Ерусалим, за да не мъчим ума си и да не бъдем „вълна, размятана от вятъра“? Такова безумие не е ли по-страшно от моето и аз, като Искариот, нямам ли право да извикам: „По-мъдър съм от тебе, а ти си лъжа!“

Такива мисли насилваха моя ум, преди да ме изправят пред червените маси, и не с техни царства и с църковния клир се борех, а с Евтимий. Погледна го, па се запитам: „На какво се е закрепил, де му е силата? Що е това, което знае, пък аз не знам? Нима тайната му е горният Ерусалим?“ Душата ми ламтеше към него, любеше го, пък го отричаше и не можеше да го постигне… Светият не ме занимаваше. Щом погледнех как държи рядката си брада, вдаден в блаженствата на исихията, виждах, че присъствува тялом и дотолкова е уверен в съществуването на горния Ерусалим, който нетърпеливо ожида в законечните си старчески дни, та еретикът за него е глупак и божи враг. Той бе везни с празно блюдо — пълното беше натежало към смъртта и в него нямаше нищо земно.

Светлините на лампади и свещници искряха по болярски и архиерейски одежди, по мраморните стълбове, по мозаични образи на царе и светци. Тих есенен дъждец плакнеше тесните стъклописани прозорци, сигурно мъгли влачеха белите си опашки по Гарванец и в ждрелото на Янтра. И като си представях гледката навън, въображението ми виждаше моите съдници голи, стари и млади, страшни с алчните си уста и очи — надменни, уверени във властта си, успокоени от своите заблуди за света и бога, различни, ала обединени край благата земни. Такава бе самата истина за тях, а златотъканите мантии, раса, жезли и корони, както и великолепието на залата трябваше да скриват голата истина и да залъгват ума. Но най-чудното бе, дето тия люде бяха сложили пред себе си Христовото разпятие като символ на най-висшето, най-справедливото и святото, в чието име и съдеха. Щом погледнех мъничкия Христос, увиснал на кръста с безпомощно клюмнала глава, с грозни, измъчени ребра (пък гвоздеите, с които бе прикован, златни!…), опушен от свещи и кандила, огрян от венецианското сякаш от пожар, светът и животът человечески изглеждаха дяволска комедия без смисъл и цел. Лицата на писарите — муцуни на псета, сгащили дивеч, чакат ловецът да го повали да изядат вътрешностите му. Единият с нос същински клюн, като че душеше, а пачето перо в ръката му сулица, да пробожда. Тъй, братя, моето безумие, що се наслаждаваше някога на световната загадка, сега я виждаше в чудовища. И пак си рекох: „Нито човекът, нито простата безсловесна твар на тая земя са защитими!“