Емилиян Станев - Антихрист

Дойде ми редът пред съда, поведоха ме дятците. Нозете ми бяха измръзнали от студения мраморен под и дали от това, или защото бях изстинал в метоха, кихнах, та пепелта от косата ми се посипа по вретището. И такава глупава, неуместна беше кихавицата, че ми стана и болно, и смешно. Как съм изглеждал, не зная, ала много погледи бяха в мене, защото, макар оплют, макар опепелен в дългото вретище, моята хубост и младост ме отделяха от другите. Иван-Александър размени няколко думи с патриарха, изумено повдигна вежди и аз разбрах, че си спомни за мене и за златното перо, което ми подари. Хартофилаксът ме изяждаше с очи, протокелийникът Приязд и примикюрът Цамблак, които бяха идвали някога в къщи, ме гледаха под вежди със свирепо негодувание, други с любопитство.

Йеродяконът попита признавам ли заблудите си, отричам ли се от Сатаната и т.н. Казах, че не съм еретик. Бях при съботниците, вярно е, записвах учението, но сам ги напуснах. Колкото за моите заблуди, рекох, много са, не знам от кои да се отрека. От Сатаната винаги съм се отричал, но той не рачи да се отрече от мене. Тъй казах и млъкнах.

Йеродяконът рече: „Как да тълкуваме думите ти, че не знаеш кои са твоите заблуди? Ако лукавият не се е отрекъл от тебе, не значи ли, че е в тебе?“ Отговорих му: „Нима нашите заблуди не се раждат и умират с дни, месеци и години? Ако не е така, не би имало грехове. И нима Сатаната се е отказал от рода человечески?“

„Да не би и светата църква да се заблуждава?“ — казва. Пък аз, като разбирах коварството във въпроса, мълчах. Тогава поискаха Черноглав да свидетелствува къде и как ме е хванал и той стана, гръмогласно разправи, обаче скри, че ме е бил, и за Арма не спомена.

Запитаха ме защо съм хвърлил расото и съм избягал от светата лавра. И пак замълчах, защото си спомних как Пилат бе запитал Христа що е истина и Христос мълча, понеже истината е в свободата на мисълта, за всекиго различна, и е противоречива като света. Дори да се изповядах пред тия люде като пред господя, не щях да бъда оправдан, защото съдници не могат да съдят дявола в човека, а съдят човека. Как да им разкажа за страшната Таворска, когато те вярваха, че тя е благодат и райска светлина? За моя сън, за отец Лука, за Арма, за помътненото световно съкровище, за заключената истина, чиято двоинственост моят ум не разбираше? Горният свят за тях бе божествена справедливост, нетленност и блаженства или пъкъл с катран, а за мене бе смърт и отрицание, сиреч самото Нищо, наречено бог, което превръщаше в Нищо Нещото Човек… И колкото повече се опитвах да подредя мислите си и да намеря слова за защита, толкова по-безпомощен ставах. Мъката ми напираше като младо вино в препълнена бъчва, превръщаше се в горест и не чувах какво ме питат. Единият от дятците ме бутна в гърба и рече: „Глух ли си, та не отвръщаш на негово царство? Той те пита, за това ли ти бе подарил златно перо, да записваш еретическата скверност?“

Опомних се, забелязах, че самодържецът се е вторачил в мене, и отвърнах: „Не съм записвал с него. Ала не е ли все едно, твое царство, с какво перо пишеш? Дори с твоето да съм записвал, мигар можех отнапреж да зная какво ще напиша с него? Защото перото е просто сечиво, а словото е от духа, за който не съществуват условности и забрани.“

„За кой дух говориш? За светия ли, дето изхожда от единия бог, или за духа на лютия мъчител, дявола?“ — попита патриархът.

„За духа человечески“ — рекох.

„А кой е вдъхнал на човека тоя дух?“

Какво ми струваше да кажа: „От бога е“, но вместо това отвърнах: „Не зная.“ Тогава йеродяконът се обърна към събора: „Този човек е от злостните осквернители на вярата. Той не вярва в света троица, защото — сами чухте — не признава божия дух в човека. Както бледословният и нечестив негов учител хитро отклонява нашите въпроси или мълчи. Манихейската заблуда е пуснала дълбоки корени в ума и душата му. Поради нея е захвърлил дрехата Христова и е отишъл при съботниците да блудствува и слави Сатаната.“ Извърна се към мене, прониза ме с пламнали за мъст очи. Висок, черен мъж беше, обзет от ревност да служи на божествената правда, която познаваше канонически, горд, че ратува за светата църква.

След него поиска думата хартофилаксът. Той потвърди обвиненията на йеродякона и каза, че границите на мисълта са божите закони, които църквата пази и които аз не съм признавал. Станаха и други архиереи, между тях и игуменът на „Свети Илия“, намекна за убийството на Доросий, за това, че нито веднъж не съм стъпил в манастирската черква, и нарече Доросий велик подвижник и просветител.