Емилиян Станев - Антихрист

Кръстеше се народът, жени повръщаха, разплакаха се деца, многогласа врява се носеше над Асеновия град с кучи лай и грак на врани. Тъпаните блъскаха диво, ехото размяташе бумтежа между Царевград и Трапезица.

Показаха тримата на тълпата, забулиха ги и отведоха някъде. Мой ред бе да се изкача по стълбата.

Знаех какво ме чака. На Евтимиевото застъпничество и на почитта към покойния ми баща дължах лекото наказание. Ума и дума загубих, като видях окървавения под, отрязаните езици и уши, нажежения жиг, скорпионите и чух диханието на кожения мях в медния жаравник. Просветителю, наставниче-светецо, ти и твоят учител Теодосий, как ще влезете сега в дома господен да учите на милосърдие? И ти, църковен притч, как ще отдаваш слава на Христа? Или е отсъдено на човека да живее в поругание, понеже недостъпният мрак на боговидението изисква да се създават закони и с тях да се преследва всеки, който се опитва да надникне в тоя мрак?…

Изправи се татаринът насреща ми, огледа ме, засмя се и рече: „Харесват тебе жени, а? А мъже бягат от тебе? Вай, вай, шейтан и ангел. Цар не ставаш, поп не ставаш. Бунтовник ставаш! Аз тебе друга хубост ще правя.“ — Грабна от жаравника зачервения жиг, хвана ме за брадата, пък помощникът му през рамената…

Без полза е да описвам как ме обезобразиха. И Христа разпнахме не само защото неговото слово изобличаваше, но и защото хубостта му обиждаше. И моята красота бе осъдена като дяволска, та я похулиха. Пръв родният ми баща я осъди… Колкото за татарина — опитен беше в занаята си, отбираше и от души. Наситил се на издевателства над плът, единствен не се наслаждаваше на мъките, а на изкуството си, докато народът замираше в стаен ужас и ревеше като звяр…

Много години оттогава, пастирю народен, и съдбата отново ни срещна в Търновград — аз пак във вериги, роб на Шеремет бег, ти агарянски пленник, осъден на изгнание. И понеже в нашата кратка среща не можах да ти кажа всичко, пиша го, дано тия редове стигнат до очите ти в онзи манастир, в който са решили да те заточат. А ти, брате, дето ме четеш, знай: в дванадесетата нощ след падането на града измолих от моя господар да се видя с патриарха, когото през деня бяха извличали на крепостната стена, за да го посекат.

За изказване ли е що претеглих в Романя, където ме натириха, наставниче? И поп ставах, женени преженвах и рибар, и гъдулар — песни тъкмях, по села и градища ги пях, и в безвенчален брак встъпвах, и бягах от град в град. Свлякоха се изгорените меса от лицето ми, бялнаха се между брадата белезите, а десният мустак наполовина — там жигът бе изгорил косъма издъно. Мало и голямо се трупаше да ме гледа, смееше се, кога трябва и не трябва, и всеки в своята неволя се тешеше с моята мъка. На бунт учех народа, с омразата, що бях натрупал, смешки правех и людете веселях по пътища и тържища. И виждах как отроци и бащиници се освобождават от всякакъв страх и нови ереси тръгват из българската земя. Говореше се, че самият господ се помирил с дявола, както Иван-Александър с Амурата, че Богородица плачела, защото Исус бил хвърлен в ада за лъжа — бог се отрекъл от своя син и дяволът издигнал Мохамеда да свърши с тоя свят, нов, по-справедлив да сътворят. Тръгна народът да граби болярски и манастирски имоти, а османлиите да грабят и заробват всички…

Какво ли не видях през тия години? Заробени ли не видях, изгорени или на кол набити? Гарваните край пътищата тлъстееха от човешка плът, на ята се събираха черни орли, дремеха преситени по чукарите, сиви вълци бродеха сред бял ден из долната земя. А народът дигаше сватби — всеки, който имаше женска челяд, бързаше да се освободи от нея. Свещениците забягнаха, калугерите се заключиха зад манастирските стени — еретици обручаваха, кръщаваха и опяваха. И всеки разнасяше ерес със свое тълкование. Тук парици болярски имот разграбват, там братята им в робски синджири оковават. В едно градище бой се води, в друго телци колят и се веселят, сватби правят, в трето агарянци моми гонят, глави режат и гора ечи от плачове. Една след друга крепост минаваше в погански ръце било че катепани и севасти скланяха да ги предават на Амурата заради облаги, било че бидоха победени един по един. Мустафъзи се поселваха в градища, християни изгонваха из къщите и много народ отведоха варварите зад Босфора. Що потурчени султански роби плъзнаха на поселение, що дервиши се настаняваха в български светини. Някъде людете забягнаха в гори и планини, някъде стана за тях добро, понеже нямаше кой да събира многобройните царски и болярски данъци. А мнозина, лични и прости, отидоха при агарянците, своите да грабят. И дали черната тъма в душата ми мина от тоя народ, или си я носех в кръвта, злото веселие и мен обзе. Със свирепа радост убивах по хората акинджии, дошли да робят моми и невести, невидимо ги пробождах в суматохата с моя нож. Мъртви кога опявах, с бога се подигравах, а човека окайвах. И се замислях над българския ум, дето кумири не признава, закон не тачи, със зло и добро хитрува и на жестоката земна правда робува. Отделили сме небе от земя, истина от правда, на господа гледаме като на детище, своеволничи всеки, умува и слободията си, почита повече от свята икона. От тая земна правда е отровена и моята душа, владико, както твоята от горния Ерусалим… Сами рушехме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди…