Емилиян Станев - Антихрист

Научих, че си отишел с твоя учител Теодосий в Цариград и там Теодосий бил миросан от Калист, преди да се представи, а след неговата смърт си продължил подвизите му в пещера край Търновград, нова исихастка обител си създал. И си рекох: „Прав беше отец Лука. Гърци са и на гръцкото безумие служат. От него погива ромейското царство, погива и българското.“ Възневидях те и ти отмина задълго с тъмното за моя ум минало. И вече не се питах коя е причината за моите нещастия, в мен ли, в светоустроението ли, или другаде? Как от най-доброто в душата ми произлезе най-лошото, от възвишеното — най-окаяното?

Един ден при заник влязох в село от десетина колиби. В крайната оплакваха мъртвец. Бях забулен да не ме посрещат людете със смях. Влязох в двора; кучето ме залая. Показа се старец, кланя ми се: „Повели, божи човече, влез. Синът умря, наказа ни господ.“

Мъртвецът положен на одъра, две дечица се сгушили в ъгъла като зверчета. Невестата отпуснала чумбер, плаче, старата седнала на патомата. „Забягна в горната земя нашият духовник. Няма кой да кръщава, ни да опява — дума старецът. Попей на сина.“ „Добре, рекох, но знайте, че съм анатемосан, нямам право.“ „Кой ще те види — казва. — Няма вече ни цар, ни патрика. Попей на сина, да не върколяса християнската душа.“

Погледнах усопшия. Млад мъж, сух, слаб. Носът му се източил, устата котленосиня, изпружил боси нозе, скръстил ръце като два сухи клона и в тях втикната оваляна лоена светица — едва примигва и дими.

Зачетох заупокойна молитва с гръмлив глас. Млъкнаха жените, кръстят се, пък аз сам не зная на какъв господ се моля. И не щеш ли, свлече се черното покривало, откри жигосаното ми лице. Скочиха жените, стъписа се старецът. „Прокажен си, вика. Махай се от къщата ми!“ „Не съм прокажен, казвам, ами съм жигосан за еретичество.“ А по-голямото от децата, както ме гледаше уплашено, прихна — първо съзря смешното ми лице с изкривения нос и устни. Засмя се и старецът, успокоиха се жените. Довърших молитвите и останах да нощувам в хижата.

Щом мръкна, вкараха пет овчици в кошарката, преградена с пръти вътре, старецът доведе крава. Жените стъкнаха огъня, похапнахме и налягахме да спим — покойникът на одъра, ние, живите, на патомата. Нощта душна, в гората подвикват улулици и пълен месец грее. Ножът, с който убивах агарянците, боде хълбока ми, под клепачите ми пожари, юди хора вият, нещо ме притиска до полуда. Премислях що съм и що исках да бъда. И колкото по-живо си припомнях моя живот в лаврата, по-силно ме душеше бесът…

На другия ден опях мъртвеца в селското гробище и потеглих към селото на болярин, покорил се на Амурата. Красна есен беше, капят листа, топъл ветрец лъха от юг. Земята смълчана, пък аз като гонен дивеч, пътища избягвам, все из горите и по високото — да виждам издалече. Защото по него време, след битката при Марица, Амурат се разяри на Шишмана и даде воля на своите да плячкосват и свирепствуват из българската земя, та налитаха за дрехи, добитък и роби. Фудули, черни и грозни, ала пъргави и бързи, на бързи коне идваха като буря и отминаваха като градушка. Запустяха ниви и лозя, глад плъзна по цялата долна земя. Много пъти се опитвах да мииа планината, но жигосаното ми лице издаваше какъв съм, та българските стражи ме връщаха.

Към пладне излязох на едно пътче. Чух разговор и по раззеленилата се трева разбрах, че наблизо има чешма. Щом я приближих, видях край нея насядали хора. Прострели месал, ядат. Двама гъдулари, едно невръстно, болярски войници и мъж с окъсан клашник, сгънал колена и подпрял брадата си о тях. До него жена — едра, още силна, нагиздена като за венчило, но премяната вехта, измачкана, личи, че е от младините й. Пих вода и без да свалям черното платно, наплисках лицето си да се разхладя, а по-старият от гъдуларите каза: „Този човек е от духовниците. Нека отсъди кой е прав“ — и ме покани да седна при тях. „Павликенин ли си, дума, или си от богомилите?“ Като отвърнах, че съм бивш монах, рече: „Тогава знаеш за такъв грях как наказват на онзи свят.“ А жената се усмихва и говори: „То и сега сме на пъклена мъка. Как ще първо да забравя и децата? По ми са мили от теб, мъжо. Гледай на жълт евреин да не робувам или на поганец. Дано придумаш нашия болярин.“ „Що има, рекох, добри хора? На каква мъка е тая невеста и защо е пременена?“ „Продават я, казва гъдуларят. Мъжът я продава, и тя самата иска. Голям глад е в тяхното село и господарски данъци не платили.“ Питам ги защо не са забягнали. Как щяло? Страх ги било от болярина. „Къде ще вървиш от немотия и поганци? Децата ще измрат от глад“ — дума мъжът и очите му като на слепец. Болярските люде мълчат, скубят тревичка, пък жената все тъй се усмихва. Челото й властно, усмивката мила. „Робията, кай, не ни е първица. Все то дали ще робуваш на болярин, или на търговец. Само на чужда вяра да не е. Отзели сме си ние с моя стопанин, от роса на слана премина нашето.“ „Защо, казвам, жено, сама настояваш да те продават? Не милееш ли за децата си?“; „Заслабнаха, отче, подуха се коремчетата им, на старци заприличаха. Петърчо ми е на единадесет години, а Лазарчо на девет. За тях се продавам, господ да ми прости. Надеждата ми е в нашия болярин, при себе си да ме остави. Аз съм работна, отче. Но дано даде и малко просо, за жито не си го имаме и наум…“