Емилиян Станев - Антихрист

Той беше същият, когото бях пазил в търновградската тъмница да не вика, сега въздигнат, началник в акинджийски санджак. Станах негов роб.

Ала по-късно един от големците на яята, Шеремет бег, който беше веселяк и тайно пиеше вино, взе ме от Халил ага да му ловя риба и да го веселя. Нощем ме оковаваха във вериги, денем вървях край господаря си да изпълнявам заповедите му.

Събрал беше Баязид не само анадолските си войски, но и западните, ти ги видя — бяха християнски васали — гърци, сърби и наши съотечественици. А те, като се срамуваха от нас, робите, преструваха се на османлии и бяха по-жестоки от агарянците! И вървяха васалните войски размесени между дргугите през земи, които Амурат беше завоювал, и не срещаха отпор.

Имах ли думи да изразя противоречивите си мисли и чувства, когато отново видях стените и кулите на моя роден град, по които се развяваха знамена? Зъберите им бяха почернели от народ, възлязъл да гледа агарянското нашествие. Априлски облачета като бели сенки лежаха над Янтра, а тревожният звън на камбани и клепала внасяше в душата трепетен страх. Настървени за плячка, наваляха спахии на дребни коне, като лавини се свличаха дружини от яята, развяваха се байраци, биеха тарамбузи и подобно прииждаща река султанските войски заемаха всички височини, сякаш лешояди околисваха престолната. Юрушки задруги се разположиха по върховете с камили, военачалници и паши се настаниха в околните манастири. И като гледах нашествието, питах се, кой бях аз? Прокудило се чедо на осъдените, заблуден техен син, дирил разумен бог и подигран от дявола? Или разкаян еретик, стъписан пред разрухата на своя народ, късно вразумен от нещастията? И мен, охуления, заробения, кой ме наказа да гледам разорението? О, страшно и коварно царство на духа! О, свято позорище на нашата духовна трапеза, тъй богата с всякаква отрова! Не си ли било заник пред мрак? Чакало си варварите да угасят твоята светлина и да стъпчат с нечистите си нозе твоя олтар! Горд, недостъпен и заключен изглеждаше Търновград, сякаш и самите небеса бяха безсилни да го сломят. Там беше престарялата ми майка и сестра ми, които бяха забравили сладките дни от моето детство…

Сглобиха агарянците дървени минарета, ходжите им прославяха аллаха и неговия пророк, а в Търновград клепала и камбани зовяха за християнска молитва. Молеха се двата народа, двете вери и техните войски всяка на своя бог и на стада тичаха нечестивите към Янтра, преди да коленичат. Кажи, учителю, безумен ли е човекът в най-висшето си? Той ли е безумен, или висшето?…

В Девина крепост се бранеха отчаяно, но когато кулата им се срути и видяха, че няма накъде, удариха тъпаните и с кучетата, които пазеха нощем крепостта, излязоха срещу агарянците и загинаха до един. Молих се за душите им и си казвах: „Господи, спаси ги, а мен порази, понеже не разбирам в що се състои твоята правда.“ Вечерта, когато внасях в игуменарията на манастира „Свети Никола“ мях с манастирско вино, Шеремет бег ми рече: „Калугер си бил, трябва да познаваш вашия кешиш-башия. Евтимий го думат. Той бил началник на крепостта. Що разбира папаз от война?“ Зачудих се, че гражданинът на горния Ерусалим може да върти меч и да сее смърт.

Кръвясваха зелените очи на моя господар, когато се напиеше, пот избиваше по широкото му лице. От него научавах какво става, тъй като турците не се стесняват да говорят пред роби и слуги за военни и държавни дела. Казваше, че ти си подкрепял защитниците на Асеновата врата, дето всеки ден се водеха битки и дето отбраната била най-силна, а реката заприщена с навързани греди. От високото виждах тълпите бежанци във вътрешния град, монаси, побягнали от манастирите, добитък, разпрегнати коля, слушах врявата на тържището и край черквите, дето се трупаше народът. Щом варварите тръгнеха на юруш, настъпваше суматоха. Стенобойните машини засипваха стената с камъни, на облаци летяха стрели, прах се дигаше. Тъй минаха няколко дни, докато се чу, че Баязид идва към Търновград с нова войска. Пашите отидоха да го посрещнат към Оряховица и взеха много от нас, робите. И ние, като се наредихме отстрани на пътя, паднахме по очи, щом султанът се появи на чер арабски кон. Край него като въртележки кръжаха дервиши, многобройни роби тичаха отпреде му. И мина заробителят на коня — дребен на ръст, носът му като кука, брадата жълта, късо подстригана. След него развяваха знамето на пророка и следваха еничари и спахии.

Разположи Баязид голямата си шатра над Кселифора, понеже там местността е тучна, има хлад и много вода, и свика пашите на съвещание. И на следния ден агарянците развяха бял пряпорец пред фрънския град. Затръбиха тръбачи, потегли султанско пратеничество. Баязид обещавал да запази живота и имота на гражданите, ако градът се предаде, и както по времето на Амурата, щял да остави в него войска. Бързаше султанът към Никопол, боеше се, че Шишман ще се съюзи с власи и маджари, и не му се искаше да се бави в Търновград. Защо не прие предложението му, владико, да запазиш народа от плен и клане? Защо не отдаде кесаревото на варварина и не се облегна на божието? Нали е непобедима божата правда и нали по божие попущение агарянците бяха пред стените на престолния град?… На-мощите ли се надяваше, царят ли да дойде с голяма войска?… Народа ли бранеше, или горния Ерусалим и твоята църква? Агарянците казаха, че ти си отхвърлил предложението на султанското пратеничество, в което участвуваха български васали и синът на сръбския деспот. И щом пратениците излязоха от фрънския град с бялото знаме, агарянците взеха да викат, защото се разбра, че предложението е отхвърлено. Тогава Баязид заповяда пристъп на фрънския град и на другата сутрин пристъпът започна. Потегли яята, кой с меч, кой с лък, кой с копие, а имаше и с тояги. Навързаха ладии да направят мост за еничарите, с биволи повлякоха обсадни машини. Завикаха ходжите, забумкаха тъпани, а от Търновград тревожно екнаха клепала и камбани. Южната врата се отвори, спусна се дружина за помощ на фрънския град. Самият Баязид с пашите стоеше на брега да гледа пристъпа. Гледаше и ти с военачалниците от стената на Царевград. И ние, робите, виждахме отгоре какво става. След пладне агарянците пробиха стената и защитниците се оттеглиха зад южната врата, като изнасяха ранени към Балдуиновата кула. Мнозина бяха ударени, а хилядникът Асса, син на кир Миза, прекръстен на Ангел, когото по-късно убих по заповед на Шеремет бег — пленен.