Джон Стайнбек - Бисерът

Сега те виждаха по-добре тесния път пред тях, ясно очертан от насипаните с пясък коловози. Вятърът бе спрял и отпечатъците от нозете им щяха да останат, но те бяха вече далеч от града и може би следите им нямаше да бъдат забелязани. Кино вървеше внимателно по коловоза, а Хуана следваше стъпките му. Някоя голяма кола, тръгнала за града сутринта, щеше да заличи всяка следа и никой нямаше да се досети, че са минали оттук.

Те вървяха цяла нощ и нито за миг не промениха хода си.

По едно време Койотито се събуди. Хуана го премести отпред, успокои го и той отново заспа. А злото, което се таи в нощта, беше край тях. Койотите плачеха и се смееха в храстите, а кукумявките зловещо кряскаха и се носеха с шум над главите на бегълците. Веднъж някакво голямо животно с тежки, тромави стъпки мина край тях и храстите запращяха под тежестта му. А Кино сграбчи дръжката на големия работен нож и почувствува в него сигурен защитник.

Напевът на бисера звучеше тържествено в главата на Кино, тихата мелодия на семейството му пригласяше и те се преплитаха в мекия тропот на обутите в сандали крака. Кино и Хуана вървяха цяла нощ и призори Кино потърси място край пътя, където, скрити, да легнат и прекарат деня. Той намери такова място на едно малко сечище, където може би бяха нощували елени, закрито откъм пътя с гъста редица сухи, трощливи дървета. Когато Хуана седна и почна да кърми детето, Кино се върна, отчупи един клон и грижливо заличи следите там, където те се отделяха от пътя. По-късно, когато се разсъмна, той чу скърцане на кола, притаи се зад храстите и я видя — тя бе с две колела, теглена от бавно пристъпящи биволи. Щом колата се скри от погледа му. Кино се върна отново на пътя, погледна коловоза и забеляза, че отпечатъците от нозете им са изчезнали. И той пак заличи стъпките си и се върна при Хуана.

Тя му даде от пресните царевични питки, които Аполония бе им сложила за из път, и след малко легна да поспи. Но Кино не спеше. Той седеше на земята и се взираше пред себе си, наблюдавайки движещите се мравки, които като малка върволица се точеха пред него, и сложи крак на пътя им. Върволицата преодоля препятствието и продължи пътя си, а Кино не се помести и загледа как мравките се прехвърлят през стъпалото му.

Слънцето изгря и запрежуря. Кино и Хуана бяха далеч от Залива и въздухът беше толкова сух и горещ, че храстите се напекоха и започнаха да издават приятна миризма на смола. А когато Хуана се събуди — тогава слънцето беше високо, — Кино й каза неща, които тя вече знаеше.

— Пази се от дърво като онова там — рече той, посочвайки дървото. — Не го докосвай, защото щом допреш след това пръсти до очите си, ще ослепееш. Пази се и от дървото, от което тече кръв. Виж ей онова там. Ако отчупиш клон от него, ще потече червена кръв и ще те сполети нещастие.

А Хуана кимаше и се усмихваше леко, защото знаеше тези неща.

— Ще пуснат ли потеря след нас? — попита тя. — Мислиш ли, че ще се опитат да ни намерят?

— Ще се опитат — каза Кино. — Който ни намери, ще вземе бисера. О, те ще се опитат.

А Хуана рече:

— Може би купувачите бяха прави, че бисерът няма стойност. Може би всичко това е било заблуда.

Кино бръкна в дрехите си и извади бисера. Слънцето заигра по него и той запламтя в очите му.

— Не — каза Кино, — те нямаше да се опитват да го откраднат, ако е без стойност.

— Знаеш ли кои те нападнаха? Дали не бяха купувачите?

— Не зная — отвърна той. — Не ги видях.

Кино погледна бисера, за да види в него мечтите си.

— Когато най-после го продадем, ще си купя пушка — каза той и се взря в блестящата повърхност, за да види пушката си, но видя само едно сгърчено, обвито в мрак тяло, което лежеше на земята, а от гърлото му се процеждаше блестяща кръв. Кино каза бързо: — Ще се венчаем в голяма черква. — И той видя в бисера Хуана да се влачи в нощта към къщи с наранено лице. — Нашият син трябва да се научи да чете — рече безумно той. И в бисера се появи лицето на Койотито, отекло и трескаво от лекарството.

Кино пъхна бисера обратно в пазвата си и напевът на бисера зазвуча зловещо в ушите му, вплетен с напева на злото.

Жаркото слънце палеше тъй немилостиво, че Кино и Хуана се преместиха в шарената сянка на храстите, където по земята се гонеха малки сиви птички. В знойния ден Кино се изтегна, покри очите си с шапката, уви наметалото около лицето си, за да го пази от мухите, и заспа.

Но Хуана не заспа. Тя седеше като каменна статуя, със застинала маска на лицето. Устата й още беше подута от удара на Кино и големи мухи бръмчаха около раната на брадата й. Ала тя седеше неподвижно като страж и когато Койотито се събуди, го сложи на земята пред себе си и загледа как той маха с ръчички и рита с крачка; детето се усмихваше и гукаше и Хуана също се усмихваше. Тя взе едно малко клонче от земята, погъделичка с него Койотито и му даде да пие вода от кратуната, която носеше във вързопа си.