Джон Стайнбек - Бисерът

И започнаха този ден с надежда.

Чуден е начинът, по който малкият град следи и самия себе си, и всичките си жители. Ако всеки мъж, жена, голямо или малко дете постъпва според установения ред и се придържа към него, не нарушава обичаите, не се различава от никого, не прави опити да излезе от установените рамки, не страда от никаква болест и не заплашва с нищо спокойствието и душевния мир на града или пък равномерния ход на живота в него, тогава този жител може да изчезне и никой да не чуе повече нищо за него. Но щом някой се отклони от обичайния начин на мислене или от установения и изпитан ред, нервите на града затрептяват трескаво и съобщението почва да се предава по цялата му мрежа. И тогава всеки човек се свързва с цялото — с града.

Така в Целия Ла Пас рано сутринта стана известно, че същия ден Кино възнамерява да продаде бисера си. Това бе известно на съседите му в колибите от клони, на рибарите — ловци на бисери, на собствениците на китайските бакалници; това стана известно и в черквата, защото момчетата — прислужници в олтара — си шепнеха за него. Мълвата достигна и до монахините; просяците пред вратата на черквата говореха също за това, защото щяха да получат малка част от първите плодове на успеха. Малките момчета научиха новината с вълнение, но повечето от купувачите на бисери също я знаеха и когато денят настъпи, всеки купувач на бисери седеше сам в кантората си с малката си черна кадифена табличка, търкаляше бисерите с върховете на пръстите си и мислеше за своето участие в предстоящата сделка.

Предполагаше се, че купувачите на бисери действуват самостоятелно, предлагайки различни цени за бисерите, които им донасят рибарите. Някога е било наистина така. Но това не бе доходен метод, защото често в разгара на пазарлъка за някой хубав бисер рибарите получаваха много висока цена. Това беше разточителство и не биваше да намира поощрение. Сега имаше само един купувач на бисери с много агенти и хората, които седяха в канторите си и чакаха Кино, знаеха каква цена да му предложат, докъде да наддават и какъв метод да приложи всеки от тях. Въпреки че тези хора нямаше да получат нищо повече от заплатите си, те бяха развълнувани и това вълнение бе чисто професионално — щом задачата на един човек е да установи някаква цена, той би могъл да се радва и да изпитва удоволствие, когато я смъкне колкото може по-ниско. Защото всеки човек в света се стреми да изпълни колкото може по-добре задачата си и никой не върши това нито на йота по-зле, отколкото позволяват възможностите му, независимо какво мисли за тази задача. Купувачите на бисери бяха далеч от мисълта да получат някаква материална облага от това, някаква похвала или повишение, но купувачът на бисери си остава купувач на бисери и изпитва превъзходство над колегите си и най-голямо щастие, когато купува на най-ниската цена.

Тази сутрин жълтото слънце палеше немилостиво; от устието и Залива се издигаха изпарения и увисваха като мътни сребристи шарфове във въздуха, а трептящият въздух създаваше измамни гледки. На север от града се виждаше мираж — планина, която беше на повече от двеста мили оттук; високите й склонове бяха обрасли с борове, а над тях се издигаше голям каменист връх.

На утрото на същия ден канутата си стояха наредени по брега; рибарите не бяха излезли на лов за бисери, защото се очакваше голямо събитие и предстояха много интересни неща, когато Кино тръгне да продава големия бисер, а рибарите искаха да ги видят. В колибите край брега съседите на Кино останаха дълго на закуска — те си говореха за това, какво биха направили, ако намереха такъв бисер. Един мъж каза че ще го даде като подарък на папата в Рим. Друг каза, че ще купи причастие за семейството си за хиляда години. Трети смяташе, като получи парите от продажбата, да ги раздели между бедните в Ла Пас; четвърти изброи всички добри Дела, които могат да се извършат с парите от продажбата на бисера: какви милосърдни постъпки, благодеяния и каква материална помощ може да се окаже с тях. Всички съседи бяха уверени, че неочакваното богатство няма да замае главата на Кино, няма да го направи като останалите богаташи, няма да го превърне в лаком, зъл и студен човек. Защото Кино беше обичан от всички и щеше да бъде срамно, ако бисерът го погуби.

А и тази добра жена Хуана, и това хубаво дете Койотито, и всички техни бъдещи деца! Колко жалко ще е бисерът да погуби цялото семейство!

За Кино и Хуана тази сутрин нямаше равна на себе си и можеше да се сравни само с деня, в който се бе родил Койотито. Спрямо този ден щяха да се определят всички останали дни. И тъй, двамата щяха да казват: „Това стана две години, преди да продадем бисера“, или „Това стана шест седмици, след като продадохме бисера“. Чувствувайки важността на този ден, Хуана реши, че може да махне с ръка на всичко, и облече Койотито с дрехите, които бе приготвила за неговото кръщение — когато тя и Кино щяха да намерят пари за това. Разчеса и оплете косите си и завърза краищата на плитките си с две малки червени панделки, облече сватбената си пола и сложи корсета. Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато Кино и Хуана бяха готови. Оръфаните бели дрехи на Кино най-после бяха почистени — последен ден, в който той носеше оръфани дрехи. Утре или следобед щеше да си купи нови.