Рекс Стаут - Златните паяци

— Мистър Кедър използва ли някакъв стимул? Предложи ли да ви плати?

— Не. Просто ни убеди. Той умее да говори добре, този човек. От него ще излезе добър търговец. И така, дойдохме заедно с метрото и ме доведе тук.

— Знаете ли защо?.

— Не. Не ми каза точно. Спомена само, че е нещо много важно във връзка с костюма и шапката.

— И дори не намекна, че ще ви помолят да идентифицирате жената, която е купила костюма и шапката.

— Не, сър.

— Не ви е показвал снимки или някакви рисунки на никого?

— Не, сър.

— Нито ви е дал устно описание?

— Не, сър.

— В такъв случай, би трябвало да сте непредубеден, мистър Ливайн. Сега ще ви попитам за жената, която е купила кафяв костюм и мека шапка от вашия магазин миналата сряда. Има ли някой в тази стая, който да прилича на нея?

— Разбира се, видях я още щом влязох. Жената там от края. — Той посочи Джийн Ести. — Това е тя.

— Сигурен ли сте?

— Сто процента. Улф обърна глава:

— Този факт стига ли ви, мистър Креймър?

Разбира се, Джийн Ести, която седеше между сержанта и полицайката, разполагаше с четири-пет минути да помисли. В момента, в който видя Ливайн, разбра, че е разкрита за покупката на дрехите, тъй като С. Ливайн със сигурност щеше да подкрепи Б. Ливайн. Така че беше подготвена и изпревари отговора на Креймър.

— Добре — каза тя. — Това е факт. Аз съм кръгла глупачка. Купих костюма и шапката за Клеър Хорън. Помоли ме и й услужих. Занесох пакета…

Подреждането на гостите, при което полицайките се редуваха с цивилните дами, излезе сполучливо. Мисис Хорън скочи от стола си да се нахвърли върху Джийн Ести, но беше спряна толкова бързо и грубо, че падна право в скута на полицайката от другата страна, която я пое много професионално. На задния ред някои от господата се изправиха на крака, чуха се гласове, сред тях този на инспектор Креймър. Пърли Стъбинс, който сега естествено беше малко пообъркай, остави Джийн Ести на колежката си и се насочи към Денис Хорън. Той беше станал, за да спасява жена си от лапите на служителката, която я беше хванала в движение. Хорън усети тежката ръка на Пърли на рамото си, дръпна се рязко, възвърна самообладанието си и заговори без да се обръща конкретно към никого:

— Това е лъжа! — извика той с писклив глас и посочи с треперещ пръст Джийн Ести. — Тя е лъжец и убиец! — После се обърна и насочи пръста към Липс Игън. — Ти знаеш, Игън. Знаеш как Бърч я хвана, че лъже в сметките, даваше му по-малко, а също така знаеш какво имаше предвид Бърч, когато каза, че ще се справи с нея. Колко глупаво от негова страна беше да си мисли, че ще успее. Сега тя се опитва да ми лепне убийство, а ще изиграе и тебе. Ще понесеш ли това?

— Няма — отвърна дрезгаво Игън. — Достатъчно съм изигран. Нека се пържи на стола, тази откачена кучка.

Хорън се обърна към Улф.

— Поставихте ме натясно, Улф, дявол да ви вземе. Разбирам, че за мен всичко свърши. Жена ми не знае нищо за това, абсолютно нищо, а аз не знам за убийствата. Може да съм подозирал, но не бях сигурен. Сега мога да ви кажа всичко, което наистина знам.

— Не ми е необходимо — отвърна мрачно Улф. — И за мен всичко свърши. Мистър Креймър? Ще махнете ли тези гниди от къщата ми? — Той се обърна към множеството и продължи с друг тон: — Това се отнася, дами и господа, само за онези, които са го заслужили.

Отворих най-долното чекмедже на бюрото си да извадя фотоапарата. Помислих си, че Лон Коен от „Газет“ е заслужил една хубава снимка на Бърнард Ливайн в офиса на Ниро Улф.

В единайсет сутринта три дни по-късно, в петък, Улф слезе от оранжерията и ме завари да пиша на машина писмо до един колекционер на орхидеи. Вместо да тръгне към бюрото си, той отиде до сейфа, отвори го и извади нещо. Обърнах се да погледна, защото не обичам да рови. Това, което извади, беше бележникът на Липс Игън. Затвори сейфа и се насочи към вратата.

Станах да го последвам, но той се обърна към мен и каза:

— Недей, Арчи. Не искам да те правя съучастник в углавно престъпление — е, може и да ме е чак углавно.

— Глупости! Ще ми бъде много приятно да лежим в една и съща килия!

Той отиде в кухнята, извади голямата тава от шкафа, сложи я на масата и грижливо покри дъното с алуминиево фолио. Седнах на столчето да гледам. Разтвори бележника, скъса един лист, смачка го и го хвърли в тавата. Когато се събраха десетина листа, поднесе клечка кибрит и после продължи да подхранва огъня лист след лист, докато бележникът свърши.

— Готово — каза доволно той и отиде до мивката да си измие ръцете. Аз хвърлих корицата на бележника в кошчето.